Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Няма, милата ми. Графът е избухлив, но не мисля, че ще си направи труда и разходите да ни затрива, дори за отмъщение. Ако така щеше да върне кораба си — да… но според мен парите за трима наемни убийци ще му се сторят хвърлени на вятъра.

Потупа ме по рамото и се изправи.

— Сигурно все пак са искали да ме ограбят. Не се тревожи за това. Вече ще взимам Мърто с мен на пристанището, за всеки случай.

Той се протегна и изтърси и последната суха кал от килта си.

— Мога ли да сляза така на вечеря? — Огледа критично ризата си. — Тя сигурно вече е готова.

— Кое да е готово?

Отвори вратата и до мен от трапезарията достигна богат, пикантен аромат.

— Наденицата, разбира се. — Ухили се през рамо. — Да не мислиш, че ще стане зян?

— … Листа от кисел трън, отвара от три шепи, престоява една нощ и се залива с нея половин шепа черен кукуряк. — Оставих погнусена списъка на масата. — Взех го от мадам Рольо. Тя е най-добрата местна знахарка, но казва, че с опасно. Луиз, сигурна ли си, че го искаш?

Кръглото ѝ розово лице беше на петна, а пухкавата долна устна потреперваше.

— Имам ли избор? — Взе рецептата за аборт и се втренчи в нея с отвращение.

— Черен кукуряк — потрепери. — Звучи зловещо!

— Доста е гадно — отвърнах прямо. — Ще се почувстваш, все едно те изкормват. Но и бебето ще излезе. Невинаги върши работа обаче. — Спомних си предупреждението на мастър Раймон: Опасно е да се чака твърде дълго, и се зачудих колко дълго е чакала. Със сигурност не беше по-късно от шеста седмица; каза ми в мига, в който заподозря нещо.

Тя ме погледна сепната, със зачервени очи.

— Ти пила ли си я?

— Господи, не! — Аз също се сепнах от бурното си възклицание и поех дълбоко дъх. — Не. Виждала съм жени, които са я пили — в Болницата на Ангелите. — Знахарките често го правеха в дома си или в този на клиентката. Успешните случаи не стигаха до болницата. Аз сложих леко ръка на корема си, сякаш да опазя беззащитния му обитател. Луиз видя жеста ми, хвърли се на канапето и зарови лице в ръцете си.

— О, искам да умра! — застена тя. — Защо, защо не съм такава щастливка като теб — да нося дете от съпруг, когото обичам? — Стисна пухкавия си корем и се втренчи в него, сякаш очакваше детето да надникне между пръстите ѝ.

На този въпрос имаше не един отговор, но аз не мислех, че иска да ги чуе. Поех дълбоко дъх, седнах до нея и я потупах по рамото.

— Луиз, искаш ли това дете?

Тя вдигна глава и ме погледна изумена.

— Разбира се, че искам! То е негово — на Чарлс! То е… — Лицето ѝ се сгърчи и тя отново го сведе над ръцете, които здраво стискаха корема ѝ. — То е мое — прошепна. След доста време ме погледна разплакана и в жалък опит да се овладее, избърса нос с широкия си ръкав.

— Но няма как. Ако не… — Погледна рецептата на масата и преглътна с усилие. — Тогава Жул ще се разведе с мен — ще ме изхвърли. Ще стане ужасен скандал. Ще бъда низвергната от обществото! Дори татко няма да може да ме защити.

— Да, но… — поколебах се, после се реших: — Има ли начин да убедиш Жул, че детето е негово?

Тя ме гледа безизразно известно време, докато не ми се прииска да я разтърся за раменете.

— Не виждам как, освен ако… ооо! — Явно ѝ просветна и погледна ме ужасена. — Да спя с Жул? Но Чарлс ще побеснее!

— Чарлс — казах през зъби — не е бременен!

— Но той… ами… не бих могла! — Ужасът ѝ обаче преминаваше, бавно заменен от осъзнаването на възможностите.

Не исках да я притискам, но не виждах защо да рискува живота си заради гордостта на Чарлс Стюарт.

— А мислиш ли, че Чарлс би искал да рискуваш живота си? Всъщност той знае ли за бебето?

Тя кимна с леко отворена уста, ръцете ѝ още стискаха корема.

— Да. Затова се скарахме последния път. — Подсмръкна. — Той беше бесен; каза, че аз съм виновна и трябвало да изчакам, докато си върне бащиния трон. Един ден щял да е крал и щял да дойде да ме вземе от Жул, да накара папата да анулира брака ми и синовете му щели да са наследници на Англия и Шотландия… — Тя отново започна да вие неразбираемо в диплите на полата си.

Извъртях очи от раздразнение.

— По-тихо, Луиз! — сопнах ѝ се и я стреснах достатъчно, за да спре да вие, поне засега. Възползвах се от затишието, за да настоя на своето:

— Виж какво — започнах възможно най-убедително, — не мислиш, че Чарлс би искал да жертваш сина му, нали? Законен или не? — Всъщност смятах, че Чарлс с удоволствие би се отървал от всяко неудобство по пътя си, въпреки ефекта му върху Луиз или неговото кралско поколение. От друга страна, у принца се забелязваше известна романтика; вероятно бе възможно да бъде убеден да погледне на това като на временна несполука, нещо обичайно за всички монарси в изгнание. Явно щях да имам нужда от помощта на Джейми. Изкривих лице, когато си представих какво ще каже по въпроса.