Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Разбирам. — Погледнах новия служител с интерес. Той взе играчката от Джейми и пак се втренчи в нея, тъмните му очи светеха от концентрация. — Къде го намери?

— В един бардак.

— О, разбира се. Как не се сетих. — Огледах мръсотията и петната по дрехите му. — Посетил си го по някаква съвсем порядъчна причина, предполагам?

— Да. — Облегна се назад, прегърна коленете си и усмихнат загледа как закопчавам жартиера си. — Мислех, че ще искаш да ме завариш там, отколкото в някоя тъмна уличка с разцепена глава.

Момчето прикова поглед някъде покрай билбокето, към масичката до стената, където имаше пасти с глазура. Малкият заострен розов език се стрелна по долната му устна.

— Мисля, че протежето ти е гладно — казах аз. — Защо не го нахраниш, а после ще ми разкажеш какво, по дяволите, се случи този следобед.

— Ами, тъкмо бях тръгнал към пристанището — започна Джейми и послушно се изправи, — точно подминавах Рю Егльонтайн, когато усетих нещо с тила си.

Джейми Фрейзър беше прекарал две години в армията на Франция, беше се бил и беше крал с банда шотландски „пройдохи”, беше преследван като престъпник из планините и равнините на родната си страна. И поради всичко това бе развил изключителен усет за преследвачи.

Не знаеше как разбира — дали по шума на твърде близки стъпки или от сянка, която не ѝ е мястото там, или от нещо друго, не така осезаемо, вероятно витаещата миризма на зло във въздуха, — но бе наясно, че не бива да пренебрегва настръхването на косъмчетата по тила му.

Подчинявайки се мигновено на инструкциите на гръбначния мозък, той свил вляво вместо вдясно на следващия ъгъл, шмугнал се покрай една сергия с миди, после между количка с парени пудинги и друга с пресни тиквички, към малка месарница.

Притиснал се до стената близо до входа и започнал да наднича иззад увесените на куки животински трупове. Двама мъже се появили в уличката само след секунда. Вървели един до друг и се озъртали.

Всеки работещ мъж в Париж носеше белезите на своя занаят и не се изисквал особено остър нюх, за да усети дъха на морска сол от тези двамата. Ако малката златна халка на ухото на по-ниския не била достатъчно издайническа, червеникавокафявите им лица изяснявали напълно факта, че са моряци.

Свикнали с претъпканите каюти на корабите и пристанищните кръчми, моряците рядко успяваха да вървят в права линия. Тези двамата се носели из тълпата като змиорки, лъкатушещи около камъни, оглеждали просяци, прислужници, домакини, търговци; морски вълци преценяващи потенциална жертва.

— Изчаках ги да отминат месарницата — обясни Джейми — и тъкмо щях да изляза и да тръгна в другата посока, когато видях още един в началото на уличката.

Този мъж носел същата униформа като първите двама; намаслени кичури се спускали около лицето му, на кръста му висял нож за риба, а в колана бил затъкнат харпун с дължината на мъжка предмишница. Нисък и набит, морякът стоял в края на уличката и удържал позиции пред бурните вълни на търговията, които се изливали през тесния проход. Явно стоял на пост, докато другите разузнаят.

— Аз се зачудих какво да сторя — каза Джейми, потърквайки носа си. — В месарницата бях в безопасност, но тя нямаше заден изход, а излезех ли, щяха да ме видят. — Той сведе замислено поглед и приглади аления килт на бедрото си. Един огромен червен варварин винаги привлича вниманието, дори в най-гъстата тълпа.

— И какво направи? — попитах аз. Фъргъс не ни обръщаше внимание, методично пълнеше джобовете си с пасти и поспираше от време на време да отхапва. Джейми улови погледа ми и сви рамене.

— Не е свикнал да се храни редовно. Остави го.

— Добре. Ти продължавай. Какво направи?

— Купих си наденичка — отвърна веднага.

По-точно наденица от патешко, шунка и еленско месо с подправки, варена и сушена на слънце, дълга повече от четиридесет сантиметра и твърда като дъбова дървесина.

— Не можех да извадя шпагата си — обясни Джейми, — пък не исках да излизам при онези невъоръжен.

И така, вдигнал наденицата в готовност и зорко наблюдавайки тълпата, Джейми излязъл храбро на уличката и се отправил към наблюдателя в края ѝ.

Мъжът срещнал спокойно погледа му, без да покаже никакъв злонамерен интерес. Джейми решил, че интуицията може да го е подвела, но после забелязал, че очите на моряка се отклоняват към нещо зад рамото му. Отново послушал инстинктите си и се хвърлил напред, повалил моряка и се стоварил по очи на мръсните павета.