Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Bonjour, мадам. — Дълбокият плътен глас изгърмя над мен и аз вдигнах поглед към извисяващата се майка Хилдегард. Чу се свистене покрай лакътя ми и Бутон се приземи с лек тътен на дюшека. Пациентът изстена тихо.

— Какво мислите? — попита майка Хилдегард. Не бях съвсем сигурна дали се обръща към мен или към Бутон, но реших да изложа впечатленията си.

— Вероятно има второ огнище на инфекция — заключих аз, — но не мога да го открия. Чудя се дали не е някаква вътрешна инфекция, която не е свързана с раната на крака. Може би възпален апандисит или инфекция на пикочния мехур, макар че не откривам никаква коремна болка.

Майка Хилдегард кимна.

— Вероятно, вероятно. Бутон! — Кучето килна глава към господарката си, а тя вирна брадичка към пациента. — A la bouche, Бутон — нареди тя. Кучето пристъпи напред и навря кръглия си черен нос, от който вероятни идваше и името му [11] На френски „Bouton” означава „копче”. — Бел. прев. , в лицето на каруцаря. Притворените от треската очи на мъжа се ококориха рязко, но щом видя внушителната фигура на майка Хилдегард да се извисява над него, реши да не изказва възраженията си.

— Отворете уста — нареди майка Хилдегард и той послушно го направи, въпреки че устните му потрепнаха заради близостта на Бутон. Явно целувките с кучета не влизаха в плановете му за деня.

— Не — рече замислено майка Хилдегард, като гледаше Бутон. — Не е това. Търси другаде, Бутон, но внимателно. Не забравяй, че човекът е със счупен крак.

Сякаш разбираше всяка дума, кучето започна да души любопитно пациента, навираше нос под мишниците му, тъпчеше с кривите си крачета по гърдите му и го изследва чак до сгъвките на слабините. Когато стигна до наранения крак, го прекрачи внимателно, после подуши хубаво превръзките.

Върна се на слабините — е, че как иначе, нали е куче, помислих си аз — и побутна с нос горната част на бедрото, после седна, излая веднъж и размаха триумфално опашка.

— Това е — рече майка Хилдегард и посочи малък кафяв струпей точно под сгъвката.

— Но той е почти зараснал. Не е възпален — възразих аз.

— Така ли? — Високата монахиня сложи ръка на бедрото на мъжа и натисна силно. Пръстите ѝ оставиха следа в бледата лепкава плът и каруцарят запищя като банши.

— Аха — рече тя доволно, докато гледаше дълбоките отпечатъци на пръстите си. — Гнойна торбичка.

И наистина беше такава; струпеят се беше пробил в единия край и оттам изтичаше гъста жълта гной. Малък разрез, докато майка Хилдегард държеше мъжа за крака и рамото, разкри проблема. Една дълга треска от разцепеното колело се беше забила в бедрото. Останала незабелязана заради незначителната входна рана, за нея не знаеше дори пациентът, защото го болеше целият крак. Малката раничка беше зараснала, но по-дълбоката вътрешна рана беше забрала и образувала гнойна торбичка около чуждото тяло в мускулната тъкан без никакви външни симптоми — поне за човешките сетива.

Малко работа със скалпела, за да се разшири входната рана, бързо стискане с дълъг форцепс, после плавно издърпване — и вече държах дълга три инча [12] Един инч е равен на 2,54 см. — Бел. прев. треска, покрита с кръв и слуз.

— Браво, Бутон — кимнах аз с уважение. Дългият розов език се клатушкаше щастливо, а черните ноздри душеха към мен.

— Да, тя е добра — рече майка Хилдегард. Този път вече не се съмнявах на кого от двама ни говори, тъй като Бутон беше мъж. Той се наведе напред и подуши любезно ръката ми, после близна кокалчетата ми в израз на уважение и колегиалност. Аз потиснах порива да се избърша в роклята си.

— Невероятно — казах най-искрено.

— Да — отвърна майка Хилдегард небрежно, но с ясно доловима нотка на гордост. — Много го бива да открива и подкожни тумори. И макар да не знам какво точно усеща в миризмата на дъха и урината, но издава специфично лаене, което винаги означава, че имаме работа с лошо храносмилане.

При тези обстоятелства нямах повод да се усъмня в думите ѝ. Поклоних се на Бутон и взех флаконче със стрит жълт кантарион, за да превържа раната.

— За мен беше чест да получа помощта ви, Бутон. С удоволствие ще работя с вас.

— Много мило от ваша страна — отвърна майка Хилдегард и здравите ѝ зъби просветнаха. — Лекарите и хирурзите, които работят тук, не са така склонни да се възползват от уменията му.

— О, ами… — Не исках да уронвам ничия репутация, но погледът ми към мосю Волеру в другия край на залата сигурно беше красноречив.