Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Гласът ѝ беше дълбок и резониращ; с носовия си гасконски акцент той гърмеше по коридорите на болницата като ехо от църковната камбана. Всъщност я чух доста преди да я видя. Мощният глас се засилваше с приближаването ѝ по коридора към стаята, където шест придворни дами и аз самата се бяхме свили зад хер Герстман като островитяни, очакващи ураган в паянтовата си колиба.

Тя изпълни тесния праг с пърхане на прилепови криле, спусна се върху хер Герстман с хищен писък и го целуна звучно по двете бузи.

— Mon cher ami! Какво неочаквано удоволствие — точно заради туй така приятно. Какво ви води при мен?

Тя се изправи и ни се усмихна широко. Усмивката ѝ се разширяваше още повече, докато хер Герстман обясняваше мисията ни, макар че и някой не така обигран гадател като мен щеше да забележи как се стягат лицевите ѝ мускули и усмивката се превръща от любезна в насилена.

— Много сме ви задължени, че сте помислили за нас и проявявате такава щедрост, дами. — Дълбокият камбанен глас продължи с благодарствената реч. Междувременно видях как малките интелигентни очи, хлътнали под кокалестото чело, се стрелкат насам-натам, явно решаваше как най-бързо да се оправи с тази глупост, като същевременно измъкне парите, с които тези набожни дами са готови да се разделят за доброто на душите си.

Изглежда, взе решение, защото плесна рязко с ръце. Една ниска монахиня от неясно кой орден изникна на прага като човече на пружина.

— Сестра Анжелик, бъдете така добра да придружите тези дами до сестринската стая — нареди тя. — Дайте им подходящи дрехи и после им покажете отделенията. Те може да помагат при раздаването на храната на пациентите — ако имат желание, разбира се. — Леко потрепване на широката тънка уста ясно показа, че майка Хилдегард не очаква желанието на набожните дами да оцелее след обиколката на отделенията.

Тя беше добър познавач на човешката природа. Три от дамите минаха през първото отделение, със случаи на скрофулоза, краста, екзема, секрети и воняща пиения, решиха, че благотворителните им наклонности могат да бъдат напълно задоволени чрез едно дарение на болницата и побягнаха към сестринската стая, за да свалят грубите рокли от зебло.

В средата на следващото отделение един висок слаб мъж с черно расо изнасяше умело ампутиран крак; умело най-вече защото пациентът не изглеждаше упоен и беше удържан от двама едри санитари и една по-ячка монахиня, която седеше на гърдите му и полите ѝ, за щастие, закриваха лицето му.

Една от дамите зад мен издаде тихо гъргорене и когато се обърнах, видях как две кандидат-самарянки се блъскат на тясната врата, която водеше към сестринската стая и свободата. С последно отчаяно усилие и порене на коприна, те изхвърчаха през отвора и полетяха стремително по тъмния коридор, като едва не събориха санитар, който тичаше насам с табла превръзки и хирургически инструменти.

Озърнах се настрани и с интерес установих, че Мери Хокинс е още тук. Малко по-светличка от превръзките — които имаха неприятен сив оттенък, ако трябва да сме честни — и малко зеленикава, но все още тук.

— Vite! Depechez-vous! [9] „Бързо! Побързайте!” (фр.) — Бел. прев. — извика хирургът на сепнатия санитар, който набързо събра инструментите и препусна в галоп към високия тъмнокос мъж с трион в ръка, готов да отреже оголена бедрена кост. Санитарят се наведе да завърже втори турникет над мястото на операцията, трионът се спусна с неописуемо стържене и аз се смилих над Мери Хокинс и я обърнах на другата страна. Ръката ѝ трепереше под моята, а розовите устни бяха побелели и напукани като покрито със слана цвете.

— Искаш ли да си отидеш? — попитах я внимателно. — Сигурна съм, че майка Хилдегард може да ти извика карета. — Озърнах се през рамо към празния тъмен коридор. — Опасявам се, че контесата и мадам Ламбер вече си заминаха.

Мери преглътна силно, но стисна решително челюст.

— Н-не. Ако ти оставаш, и аз ще остана.

Определено смятах да остана; любопитството и желанието да си пробия път до операциите в болницата бяха твърде силни, за да бъдат осуетени от съжалението, което изпитвах към горката Мери.

Сестра Анжелик измина още няколко крачки, преди да забележи, че сме спрели. Обърна се и зачака търпеливо с лека усмивка на пухкавото лице. Явно не се съмняваше, че и ние ще офейкаме. Наведох се над едно дървено легло в края на стаята. Една много слаба жена лежеше неподвижно, завита с одеяло. Очите ѝ бяха помътнели и гледаха невиждащо. Но не тя привлече вниманието ми, а странният стъклен съд на пода до нея.