Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

С малко закъснение осъзнах, че нито една шотландка, която познавах, не се обезкосмяваше. Освен това Джейми сигурно не бе имал толкова близки контакти с представителка на парижкото висше общество, за да знае, че много от тях го правят.

Внезапно осъзнах трудностите, пред които един антрополог се изправя, за да обясни обичаите на някое примитивно племе.

— По-малко мирише.

— И какво ѝ е лошото на миризмата ти? — попита той разпалено. — Поне миришеш на жена, а не на проклета цветна градина. Ти мен за какъв ме вземаш — за мъж или за пчела? Хайде, измий се, сасенак, за да мога да припаря до теб.

Взех кърпата и започнах да се сапунисвам до кръста. Мадам Лазер, козметичката на Луиз, ме беше намазала цялата с ароматно масло; надявах се да се отмие лесно. Беше ужасно да гледам как Джейми ме обикаля отдалеч като вълк плячката си.

Обърнах се да натопя кърпата в легена и казах небрежно през рамо.

— Аз си оскубах и краката.

Погледнах го крадешком. Първоначалният шок вече избледняваше в изражение на пълно объркване.

— Че краката ти не миришат на нищо! Освен ако не си газила до колене в кравешка тор.

Обърнах се, вдигнах поли и извих леко крак, за да покажа нежната извивка на прасеца.

— Така са много по-хубави. Красиви и гладки; не като на космата маймуна.

Той погледна засегнат рошавите си колене.

— Аз маймуна ли съм?

— Не ти, аз! — започвах да се ядосвам.

— Моите крака са много по-космати от твоите!

— Те трябва да са такива. Ти си мъж!

Той пое дъх, сякаш да отвърне, после го изпусна, поклати глава и промърмори нещо на келтски. Хвърли се обратно в креслото и ме загледа с присвити очи, като продължаваше да си мърмори. Реших да не моля за превод.

Докато се миех в тази меко казано напрегната атмосфера, аз реших да потърся примирие.

— Можеше да е по-зле — започнах, сапунисвайки вътрешността на бедрото си. — Луиз е махнала всичко.

Това го върна към английския, поне засега.

— Какво? Оскубала си е гърненцето с мед? — Беше толкова ужасен, че мина към нехарактерна за него вулгарност.

— Аха — отвърнах аз, доволна, че това съобщение го поразсея от моята смущаваща липса на косми. — До последното косъмче. Мадам Лазер изскуба каквото беше останало.

— Пресвета Богородице! — Той стисна здраво очи, вероятно за да прогони образа или пък да го види по-добре.

Явно беше второто, защото отвори очи и се втренчи в мен.

— Значи сега е като малко момиче?

— Тя казва — отвърнах деликатно, — че мъжете го смятали за еротично.

Веждите му почти стигнаха до косата, трудна работа за човек с толкова високо чело.

— Много бих искала да спреш да мърмориш — казах аз и сложих кърпата на облегалката на стола, за да изсъхне. — Не разбирам и дума.

— И по-добре, сасенак.

— Добре — каза примирено Джейми на закуска и ме посочи предупредително с лъжицата. — Върви тогава. Но ще вземеш Мърто и лакея за ескорт; кварталът около катедралата е бедняшки.

— Ескорт? — Изправих гръб на стола и избутах купата с овесена каша, която бях съзерцавала с липса на ентусиазъм. — Джейми! Наистина ли нямаш нищо против да отида в болницата?

— Не знам дали наистина нямам — рече той и загреба делово от кашата си. — Но вероятно е за предпочитане. Ако работиш в болницата, поне няма да прекарваш цялото си време с Луиз дьо Роан. Предполагам, че има и по-лоши неща от събирането с просяци и престъпници — добави мрачно. — Поне не мисля, че ще се върнеш от болницата с оскубани телесни части.

— Ще се опитам — обещах му.

По мое време бях виждала много главни сестри и само няколко от тях бяха отлични, изцяло посветени на работата и призванието си. Майка Хилдегард беше точно такава, и то с впечатляващи резултати.

Хилдегард дьо Гаскон напълно отговаряше на представата ми за човек, който би управлявал място като Болницата на Ангелите. Почти метър и осемдесет висока, слабата ѝ кокалеста фигура, опакована в метри черна вълна, се извисяваше над сестрите като дръжката на метлата, с която плашило охранява поле с тикви. Метачи, пациенти, сестри, санитари, послушници, посетители, аптекари, всички бяха помитани от силата на нейното присъствие, за да бъдат събрани на спретнати купчинки.

С този ръст и лице толкова грозно, че чак беше гротескно красиво, бе повече от очевидно защо е прегърнала религиозния живот — Исус бе единственият мъж, от когото можеше да очаква прегръдка.