Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Спрях на прага. Той още стоеше до писалището и се взираше в отворената счетоводна книга.

— Джейми?

— Да?

— Болницата — казах, че ще си помисля. Но ти също ще помислиш, нали?

Той извърна глава, беше вдигнал вежда. После се усмихна и кимна.

— Ще дойда след малко, сасенак.

Още валеше суграшица и малки ледени късчета тропаха по прозорците и съскаха в огъня, когато нощният вятър ги понесеше по комина. Вятърът се засили и застена, загромоли в комините и спалнята стана още по-уютна. Леглото беше топъл и приятен оазис, оборудван с пухени завивки, огромни възглавници и Джейми, който можеше да засрами по излъчване на топлина дори британската топлофикация.

Голямата му ръка галеше леко корема ми, топла през тънката коприна на нощницата ми.

— Не, там. Трябва да натиснеш малко по-силно. — Взех ръката му и притиснах пръстите точно над срамната си кост, където матката вече се усещаше — кръгла, твърда издутина с размера на голям грейпфрут.

— О, да, усещам го — прошепна той. — Наистина е там. — Лека усмивка на радост и изумление подръпна крайчето на устната му и той ме погледна с блеснали очи. — А ти вече усещаш ли го как се движи?

Поклатих глава.

— Още не. Сигурно след месец, ако вярваме на сестра ти Джени.

— Ммм. — Целуна малката издутина. — А какво мислиш за Далхузи, сасенак?

— Какво Далхузи?

— Ами име. — Погали корема ми. — Ще му трябва име.

— Вярно. Но защо мислиш, че ще е момче? Може да е момиче.

— Така ли? О, вярно. — Сякаш не му беше хрумвало. — Все пак защо да не започнем с момчешки имена? Може да го кръстим на чичото, който те е отгледал.

— Хм. — Сбърчих нос. Колкото и да обичах чичо Ламб, не знаех дали искам да причинявам „Ламбърт” или „Куентин” на едно безпомощно дете. — Не, не мисля. От друга страна, не смятам и че трябва да го кръстим на някой твой чичо.

Джейми галеше замислено корема ми.

— А как се казваше баща ти, сасенак?

Отне ми миг да си спомня.

— Хенри. Хенри Монморенси Бюшамп. Джейми, не искам детето ми да се казва Монморенси Фрейзър, в никакъв случай. Не си падам много и по „Хенри”, макар че е по-добро от „Ламбърт”. Какво ще кажеш за „Уилям”? Като брат ти?

— По-големият му брат Уилям бе умрял още като дете, но Джейми си спомняше за него с голяма обич.

Челото му се сбърчи.

— Ами може. Или пък да го наречем…

— Джеймс — изрече призрачен глас от комина.

— Какво? — изправих се рязко в леглото.

— Джеймс — повтори нетърпеливо камината. — Джеймс, Джеймс?

— Пресвети Боже! — възкликна Джейми и се втренчи в подскачащите пламъци. Усетих как косъмчетата по изопнатата му ръка настръхнаха. Той седна сковано за миг, после скочи и тръгна към прозореца, без дори да облече нещо над ризата си.

Отвори прозореца, пропусна леден порив и подаде глава навън. Чух приглушен вик и драпане по керемидите. Джейми се наведе още повече, чак се надигна на пръсти, после се отдръпна бавно в стаята, мокър и сумтящ от усилието. Във врата му се беше вкопчило хубаво момче с подгизнали черни дрехи и окървавен парцал на едната ръка.

Посетителят се покатери на перваза и се стовари по очи на пода. Веднага се изправи, поклони ми се и свали мократа си шапка.

— Мадам — рече на френски със силен акцент. — Моля, приемете извиненията ми за така безцеремонната ми поява. Натрапвам се, но бях принуден да потърся приятеля си Джеймс в този късен час.

Беше яко, хубаво момче с гъста светлокестенява коса, която се къдреше свободно по раменете, и светло лице с порозовели от студа и усилието бузи. Носът му леко течеше, той го избърса с опакото на дланта си и леко се смръщи.

Джейми се поклони на госта ни и каза:

— Домът ми е на ваше разположение, Ваше Височество. — Жабото на принца висеше на врата му, половината копчета на жакета бяха закопчани накриво, а бричовете зееха почти отворени. Видях как Джейми се смръщи при тази гледка и леко се измести пред момчето, за да я скрие от мен.

— Може ли да представя съпругата си на Ваше Височество? Клеър, лейди Брох Туарах. Клеър, това е Негово Височество принц Чарлс, син на крал Джеймс.

— О, да. Така и предположих. Е, добър вечер, Ваше Височество — кимнах елегантно и придърпах завивката към себе си. Предположих, че при дадените обстоятелства мога да пренебрегна донякъде етикета.

Принцът се възползва от момента да закопчае панталоните си и ми кимна царствено.

— Удоволствието е мое, мадам — поклони се отново, още по-изискано. Изправи се и започна да върти шапката в ръцете си, явно мислеше как да продължи. Джейми седеше бос и само по риза до него и току ме поглеждаше, също изгубил дар слово.