Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Смятам те за човек, който ще изостави съпруга си, за да се занимава с най-долната утайка! — сопна се той. — Щом питаш, да ти кажа. — Прокара голямата си ръка през косата и тя щръкна нагоре като корона.

— Да те изоставя? И как те изоставям, като искам да върша нещо полезно, вместо да гния в салона на Дьо Орбанвил, да гледам как Луиз дьо Роан се тъпче с пасти и да слушам лоша поезия и още по-лоша музика? Искам да върша нещо полезно!

— Нали се грижиш за домакинството ни? Нали си ми съпруга? — Връвта на косата му се разкъса от напрежението и гъстите кичури бухнаха в пламтящ ореол. Той се взираше в мен с пламнали очи като ангел отмъстител.

— Така значи — отвърнах студено. — А за теб не е ли достатъчно да си ми съпруг? Не съм забелязала да стоиш у дома по цял ден и да ме обожаваш. А колкото до домакинството… моля те.

— Какво ме молиш?

— Да не говориш глупости. Мадам Вионет върши всичко и то десет пъти по-добре, отколкото бих го свършила аз.

Това беше такава неоспорима истина, че той замълча. Сам оме гледаше и мускулчетата на челюстта му потрепваха.

— Така ли? Ами ако ти забраня?

Това ме сепна. Изправих се и го изгледах от глава до пети. Очите му бяха с цвета на мокра от дъжда каменна плоча, широката уста беше стисната в права линия. Едрите рамене бяха изпънати, а ръцете — скръстени на гърдите.

— Забраняваш ли ми? — Въздухът между нас пращеше от напрежение. Исках да премигна, но не бих му доставила удоволствието да откъсна първа поглед от очите му. Какво щях да сторя, ако ми забрани? Вариантите препускаха в ума ми, най-разнообразни — чак до намерението да забия ножа за писма от слонова кост между ребрата му и да подпаля къщата. Единствената идея, която категорично отхвърлих, беше да отстъпя.

Той мълчеше, пое дълбоко дъх. Беше стиснал юмруци и сега ги отпусна с явно усилие.

— Не, не ти забранявам. — Гласът му леко потрепери от усилието да го овладее. — Но ако те помоля?

Сведох поглед към отражението му в полираната маса. Отначало идеята да посетя болницата ми се стори просто интересна, привлекателна алтернатива на безкрайните клюки и жалки интриги в парижкото общество. Но сега… усетих как мускулите на ръцете ми се издуват, щом стиснах юмруци. Не просто исках да работя отново; имах нужда да работя.

— Не зная — казах накрая.

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Ще помислиш ли, Клеър?

Усещах погледа му. След доста време кимнах.

— Ще помисля.

— Добре. — Напрежението го напусна и той се извърна.

Започна да обикаля салона, взимаше каквото му попадне, оставяше го пак на мястото му и накрая стигна до лавицата, където се наведе и се вгледа невиждащо в заглавията на кожените томове. Аз се приближих колебливо до него и сложих длан на ръката му.

— Джейми, не исках да те разстройвам.

Той ме погледна и се усмихна криво.

— Е, и аз не исках да се карам с теб, сасенак. Избухлив съм и твърде докачлив. — Потупа ме извинително по ръката, после се отдръпна и застана пред писалището си.

— Ти работиш много усилено — казах аз, като го последвах.

— Не е заради това. — Поклати глава и посегна да отвори страниците на огромната счетоводна книга. — Търговията с вина не е тежка. Да, много работа е, но не ми пречи. Заради друго е. — Посочи малка купчина писма под алабастрово преспапие. То беше на Джаред и беше оформено като бяла роза — символа на Стюартите. Писмата под него бяха от абат Алегзандър, от граф Map и други изтъкнати якобити. Всички те бяха изпълнени със завоалирани въпроси, мъгляви обещания и противоречиви очаквания.

— Имам чувството, че се боря с вятъра! — рече Джейми яростно. — Мога да победя в истинска битка с нещо реално. Но това… — Грабна няколко писма и ги хвърли във въздуха. В стаята имаше течение и писмата залъкатушиха из въздуха, плъзнаха се под мебелите и запърхаха към килима.

— Няма за какво да се хвана — рече той безнадеждно. — Мога да говоря с хиляди хора, да напиша стотици писма, да пия с Чарлс до припадък и пак няма да разбера дали съм постигнал нещо.

Не се захванах с писмата, прислужницата щеше да ги събере.

— Знаеш, че няма да те оставя сам в това. Все пак аз те въвлякох в него.

Усетих леката вибрация на смях под бузата ми.

— Да, така е, но не бих ти го натяквал, сасенак. — Обърна се, наведе се и ме целуна леко по челото. — Изглеждаш изморена. Върви да си легнеш. Аз ще поработя още малко и идвам.

— Добре. — Наистина бях изморена, макар че хроничната сънливост на бременността отстъпваше пред прилива на нова енергия. Вече бях по-бодра през деня и кипях от желание да върша нещо.