Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Да, голяма хубавица е Анализ дьо Марияк. Грациозна като вятъра и толкова дребна, че ти се иска да я пъхнеш в пазвата си и да я носиш като котенце.

Аз мълчах, слушах музиката, която долиташе от отворените врати на горния етаж, и се взирах в блещукащата сатенена обувка на огромното ми стъпало.

След миг Джейми се сепна от мълчанието ми и ме хвана за ръката.

— Какво има, сасенак?

— А, нищо — отвърнах с въздишка. — Само си мислех, че едва ли някой ще каже за мен, че съм „грациозна като вятъра”.

— О… — Главата му беше полуизвърната, дългият прав нос и брадичката бяха осветени отзад от най-близкия фенер. Видях леката усмивка на устните му, когато се обърна към мен. — Какво да ти кажа, сасенак, „грациозна” не е първата дума, която изниква в ума ми при мисълта за теб. — Плъзна огромна топла ръка на облеченото ми с коприна рамо. — Но с теб говоря като със собствената си душа — обърна ме към себе си. Обхвана бузата ми с шепа и пръстите му легнаха на слепоочието ми. — О, сасенак — прошепна той, — твоето лице е сърцето ми.

След няколко минути ни раздели порив на вятъра, който изпрати към нас пръски от фонтана. Ние се откъснахме един от друг и се надигнахме бързо със смях. Джейми кимна питащо към терасата, аз го хванах за ръката и кимнах.

— Значи — рекох, докато бавно изкачвахме широките стъпала към балната зала — вече знаеш доста повече за жените.

Той се засмя тихо и ме стисна по-здраво през кръста.

— Най-важното, което научих за жените, сасенак, е коя да избера. — Отстъпи от мен, поклони се и направи жест към отворените врати и разкошния интериор зад тях. — Ще танцувате ли с мен, милейди?

Следващия следобед прекарах у Дьо Орбанвил, където срещнах отново кралския учител по пеене. Този път проведохме по-дълъг разговор, който споделих с Джейми след вечеря.

— Какво? — възкликна той. Гледаше ме с присвити очи, сякаш смяташе, че го взимам на подбив.

— Казах, че хер Герстман ми предложи да се срещна с негова приятелка. Майка Хилдегард, която управлява Болницата на Ангелите — нали се сещаш, благотворителната болница близо до катедралата.

— Знам къде е. — Гласът му беше напълно лишен от ентусиазъм.

— Той имаше възпаление на гърлото и аз му казах какво да вземе, както и че се интересувам от медицина. И така, от дума на дума.

— Да, при теб се случва често — съгласи се той цинично.

Игнорирах тона му и продължих:

— Ще ида в болницата утре. — Надигнах се на пръсти, за да достигна медицинското си сандъче на лавицата. — Може би не трябва да го взимам при първото посещение? — попитах, докато оглеждах съдържанието му. — Да не изглеждам твърде напориста. Какво мислиш?

— Напориста? — изуми се той. — Ти какво си решила? Да идеш на посещение или да се нанесеш там?

— Е… — Поех дълбоко дъх. — Ами мислех си, че бих могла да започна работа. Хер Герстман казва, че всички лекари и лечители работят понякога там като доброволци. Повечето не се появяват всеки ден, но аз имам много време и бих могла…

— Много време?

— Спри да повтаряш всяка моя дума. Да, много време имам. Знам, че е важно да ходя по салони, вечери и прочее, но през деня съм свободна. Бих могла…

— Сасенак, ти носиш дете! Не ми казвай, че ще се грижиш за просяци и престъпници! — Вече звучеше безсилен, сякаш се чудеше как да се оправи с внезапно обезумял човек.

— Не съм забравила — уверих го и притиснах ръце към корема си. — Още не личи съвсем; с по-широка рокля мога да го прикривам известно време. И ми няма нищо освен сутрешното прилошаване. Има ли причина да не поработя няколко месеца?

— Няма друга причина, освен че аз не искам да го правиш! — Нямахме гости тази вечер и той свали чорапите си и отвори яката си, когато се прибра. Виждах как червен прилив се изкачва по гърлото му.

— Джейми — започнах аз вразумяващо. — Нали знаеш каква съм?

— Ти си ми жена!

— Да, това също. Но съм и медицинска сестра. Лечител. Би трябвало добре да го знаеш.

Той се изчерви още повече.

— Да, знам го. И защото си излекувала моите рани, трябва да се съглася да лекуваш просяци и проститутки? Сасенак, имаш ли представа какви хора ходят в онази болница? — Той ме гледаше умолително, все едно очакваше всеки миг да се осъзная.

— Какво значение има?

Огледа трескаво стаята, сякаш призоваваше за свидетел на безумието ми портрета над камината.

— Може да хванеш някоя гадна болест, за бога! Не мислиш ли за детето поне, ако не те е грижа за мен?

— Разбира се, че мисля! За толкова глупава и безотговорна ли ме смяташ?