Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Запознах се с нея преди седмица на друга вечеря и бях леко изненадана. Пълна и доста невзрачна, тя имаше кръгло лице с малка заоблена брадичка, сини очи без мигли и фалшива бенка във формат на звезда, която не успяваше да изпълни предназначението си. Нима това бе дамата, изкушила принц Чарлс да престъпи законите на приличието?

Все пак тя излъчваше някаква привлекателна енергичност и имаше красива нежнорозова уста. Именно устата ѝ беше най-впечатляващата част от нея.

— Но аз съм очарована! — възкликна тя и ме хвана за ръката, когато ме представиха. — Колко се радвам най-сетне да се запознаем! Съпругът ми и баща ми не спират да хвалят милорд Брох Туарах, но не са споменавали за прекрасната му съпруга. Извънредно съм очарована от появата ви, скъпа моя. Трябва ли да ви наричам лейди Брох Туарах или може само лейди Туарах? Не съм сигурна, че ще го запомня цялото, но една дума, и то толкова странна, със сигурност. Шотландска е, нали? Колко очарователно!

Всъщност Брох Туарах означаваше „обърната на север кула”, но ако поискаше, тя можеше да ме нарича и „обърната на север дама”, нямах против. Принцесата обаче не се напъна да запомни дори „Туарах” и оттогава ме наричаше просто „скъпа моя Клеър”.

Самата Луиз беше с певците в музикалната стая, пърхаше от един гост на друг, разговаряше и се смееше. Когато ме видя, се втурна към мен с максимална скорост и светнало от оживление лице.

— Скъпа моя Клеър! — възкликна тя и безцеремонно ме откъсна от хер Герстман. — Идваш точно навреме! Трябва да поговориш с това глупаво английско дете вместо мен.

„Глупавото английско дете” наистина беше много младо; момиче на не повече от петнайсет години с тъмни, лъскави букли и така зачервени от смущение бузи, че ми заприличаха на макове. Всъщност точно по тях я познах; момичето, което бях зърнала в градините на Версай преди ужасяващата поява на Алегзандър Рандал.

— Мадам Фрейзър също е англичанка — обясни Луиз на момичето. — Тя ще се погрижи да се почувстваш у дома си. Много е срамежлива — обясни сега на мен, без да си поема дъх. — Поговори с нея; убеди я да пее с нас. Сигурна съм, че има прекрасен глас. Е, деца, забавлявайте се! — И след миг вече беше в другия край на стаята, обясняваше, придумваше, възхищаваше се на роклята на новодошла, поспираше да погали пълничкия младеж, който седеше пред клавесина, увиваше буклите на пръста си и дърдореше с херцог Ди Кастелоти.

— Можеш да се измориш само като я гледаш, нали? — попитах на английски момичето. Плаха усмивка се появи на устните ѝ и тя кимна леко, но не продума. Реших, че сигурно ѝ идва в повече; приемите на Луиз успяваха да замаят дори мен, а това малко румено дете идваше право от класната стая.

— Аз съм Клеър Фрейзър, но Луиз не можа да си спомни името ти. — Замълчах подканващо, но тя не отговори. Лицето ѝ се зачервяваше още повече, беше стиснала устни и юмруци. Притесних се от вида ѝ, но тя накрая събра сили да заговори. Пое дълбоко дъх и вирна брадичка като човек, който се хвърля в битка.

— И-и-и-името ми е… М-М-М — започна и аз веднага проумях и мълчанието, и болезнената срамежливост. Тя затвори очи, прехапа свирепо устна, после ги отвори и смело направи нов опит: — М-М-Мери Хокинс — изрече най-сетне. — И н-н-не пея — добави дръзко.

Ако преди я бях смятала за интересна, вече бях искрено заинтригувана. Значи това беше племенницата на Сайлъс Хокинс, дъщерята на баронет и предполагаемата годеница на виконт Марини! Изглежда, на плещите на това младо момиче тегнеше огромно количество мъжки очаквания. Озърнах се да видя дали виконтът е налице и с облекчение установих, че го няма.

— Не се тревожи за това — казах аз и застанах пред нея, сякаш да я защитя от прииждащите вълни хора, които изпълваха музикалния салон. — Не е нужно да говориш, ако не искаш. Макар че вероятно трябва да се опиташ да пееш добавих, защото се сетих нещо. — Познавах един лекар, който се занимаваше с лечение на заекващи. Той ми каза, че хората не заекват, когато пеят.

Мери Хокинс се ококори от изумление при тези думи. Аз се огледах и видях една ниша със завеса, зад която имаше удобно канапе.

— Ела — хванах я за ръката. — Може да седнеш там, за да не говориш с никого. Ако искаш да попееш, излез, когато започнем; ако не искаш, просто остани там до края на приема. — Тя се втренчи в мен за миг, дари ме с ослепителна усмивка от благодарност и се шмугна в нишата.

Аз започнах да се шляя отвън, за да не я обезпокои някой любопитен слуга, и дърдорех с хората, които минаваха покрай мен.