Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Кой е този странен дребосък? — попитах любопитно Джейми. Въпросният мъж си проправяше бавно път през гостите в големия салон на Дьо Роан. Спираше от време на време, оглеждаше хората критично, после или свиваше кокалесто рамо и продължаваше, или внезапно се приближаваше до човека, вдигаше нещо пред лицето му и издаваше команда. Каквото и да правеше, действията му станаха повод за значително веселие.

Преди Джейми да отговори, мъжът ни забеляза и лицето му грейна. Спусна се към Джейми като малка хищна птица, която е видяла едър и изплашен заек.

— Пейте — нареди той.

— Ъ? — Джейми примигна изумено.

— Казах „пейте” — настоя мъжът и го смушка с възхищение в гърдите. — С такава резонантна кухина трябва да имате много силен глас.

— О, така е — отвърнах, развеселена. — Чува се през три площада.

Джейми ме погледна недоволно. Дребосъкът обикаляше около него, мереше гърба му с педи и го почукваше като кълвач.

— Аз не мога да пея.

— Глупости, глупости. Разбира се, че можете. Хубав, дълбок баритон — мърмореше щастливо човечето. — Отличен. Точно такъв ни трябва. Ето, това ще ви помогне. Опитайте да наподобите този тон.

Той ловко измъкна малък камертон от джоба си, удари го в колоната и го вдигна към лявото ухо на Джейми.

Джейми изви очи към небесата, но сви рамене и послушно изпя нотата. Дребосъчето потрепна като простреляно и възкликна невярващо:

— Не!

— Да, опасявам се, че той наистина не може да пее — обадих се аз.

Човечето присви обвинително очи към Джейми, после удари отново камертона в колоната и го вдигна подканващо.

— Пак. Само чуйте това и издайте същия звук.

Търпелив както винаги, Джейми се заслуша и пак изпя нотата, но много по-ниско.

— Не е възможно — рече дребосъкът, изглеждаше съсипан.

— Никой не може да пее чак толкова фалшиво, дори нарочно.

— Аз мога — отвърна ведро Джейми и се поклони любезно. Около нас вече се беше събрала малка тълпа зяпачи. Салонът на Луиз дьо Роан привличаше каймака на парижкото общество.

— Да, той може — уверих аз непознатия. — Напълно е лишен от слух, както виждате.

— Да, виждам — отвърна той, изглеждаше много потиснат. После ме погледна замислено.

— Не и аз! — казах със смях.

— Вие със сигурност не пеете толкова фалшиво, мадам? — Очите му блещукаха като на змия, плъзгаща се към парализирано птиче. Направи крачка към мен, вирнал камертона напред като език на кобра.

— Чакайте малко — вдигнах ръка. — Кой точно сте вие?

— Това е хер Йоханес Герстман, сасенак. — Развеселен, Джейми отново се поклони на дребосъка. — Учител по пеене на Негово Величество. Хер Герстман, нека ви представя съпругата си, лейди Брох Туарах. — Джейми познаваше всеки член на кралския двор, дори най-незначителния.

Йоханес Герстман. Е, това обясняваше лекия акцент, който долових под официалния дворцов френски. Немец или австриец?

— Събирам малък импровизиран хор — обясни учителят по пеене. — Не е нужно гласовете да са школувани, но трябва да са силни и верни. — Хвърли разочарован поглед към Джейми, който само се ухили в отговор, взе камертона от хер Герстман и го вдигна подканващо към мен.

— Е, добре — отвърнах аз и запях.

Хер Герстман явно се окуражи, защото прибра камертона и ме загледа с интерес. Перуката му беше малко голяма и все се свличаше, когато кимаше. Той кимна, бутна я небрежно назад и каза:

— Отличен тон, мадам! Наистина много хубав, много хубав. Да сте запозната с „Льо Папийон”? — Изтананика няколко ноти.

— Чувала съм я — отвърнах предпазливо. — Но само мелодията, не знам думите.

— Не се тревожете, мадам. Хоровата партия е съвсем лесна; ето така…

Стисна ме здраво за ръката и ме повлече по посока на звука на клавесина, който идваше от някой далечен салон. Хер Герстман затананика в ухото ми като обезумяла пчела.

Хвърлих безпомощен поглед към Джейми, който само се усмихна, вдигна чашата със сорбе за сбогом, после се обърна и заговори с мосю Дюверне-младши, син на министъра на финансите.

Къщата на Роан — ако подобно място би могло да се нарече просто „къща” — беше озарена от фенери, които се нижеха през задната градина и по ръба на терасата. Докато хер Герстман ме влачеше по коридорите, видях как слугите бързо влизаха и излизаха от трапезариите, постилаха маси с покривки и сервираха сребърни прибори за вечерята. Повечето „салони” бяха малки и интимни, но при принцеса Луиз дьо ла Тур дьо Роан всичко беше грандиозно.