Пъхна лулата в устата си и сви устни около мундщука, изду бузи и вдигна комично вежди. Публиката реагира с приглушен кикот, той се усмихна и остави лулата на масата.
— Изкуството, предметите на изкуството — махна с ръка към проблясващата редица, — това виждаме най-често, украсите на обществото. И защо не? — Обърна се към едно интелигентно на вид тъмнокосо момче. Известен лекторски прийом — избираш един човек от публиката и му говориш, сякаш сте сами. След миг преминаваш на друг. Тогава всички в залата те слушат.
— Красиви са все пак. — Докосна леко лебедите на часовника и те започнаха да се въртят. — Струва си да се запазят. А кой би пазил стар, кърпен маншон за чайник или износена автомобилна гума? — Този път беше избрал красива блондинка с очила, която се изкикоти в отговор.
— Все пак именно полезните предмети, нещата, които не отбелязваме в документите, които използваме, чупим и изхвърляме, без да се замислим, ще ви кажат как е живял обикновеният човек. Броят на тези лули, например, ще ви каже нещо за разпространението и вида тютюн, който се е пушел в различните обществени прослойки, от най-високата — почука по капачето на емайлирана кутия за енфие — до най-ниската. — Пръстът му погали почти с обич дългата тръбичка на лулата.
Сега говореше на жена на средна възраст, която записваше трескаво всяка дума. Около лешниковите очи се появиха бръчици на усмивка.
— Не е нужно да записвате всичко , госпожо Смит. Лекцията е цял час все пак — моливът няма да ви стигне.
Жената се изчерви, остави молива и отвърна срамежливо на приветливата му усмивка. Вече владееше вниманието им, всички бяха сгрети от сиянието на шегата, вниманието им беше приковано от проблясъците на злато и обков. Сега щяха да го последват без възражения по дългата пътека на логиката към гъсталаците на дискусия. Лекото напрежение напусна врата му, щом усети, че вече ги е спечелил.
— Най-доброто историческо свидетелство са мъжът — или жената — кимване към красивата блондинка, — които са живели тогава, нали? — Усмихна се и вдигна напуканата костена лъжица. — Вероятно. Все пак за човешката природа е типично да се представиш в най-добрата светлина, когато знаеш, че някой ще прочете написаното от теб. Хората имат склонност да се фокусират върху неща, които те самите смятат за важни, и често леко ги излъскват за пред обществото. Рядко ще срещнете летописец, който е описал с еднакъв интерес кралска процесия и колко пъти използва нощното гърне.
Смехът този път беше всеобщ. Франк се отпусна, облегна се небрежно на масата и посочи с лъжицата.
— Затова и красивите предмети, предметите на изкуството, са най-добре запазени. Но нощните гърнета, лъжиците и евтините глинени лули могат да ни разкажат много повече за хората, които са ги използвали. А какво именно? Мислим за историческите фигури като за нещо различно от нас самите, понякога дори митично. Но някой е играл на тази дъска — тънкият показалец погали шахматната дъска, — някоя дама е използвала това — побутна шишенцето за парфюм, — мацвала е малко зад ушите и на китките си… Къде другаде дамите слагат парфюм? — Вдигна внезапно глава и се усмихна на надарената блондинка от първия ред, която се изчерви, изкикоти се и се докосна стеснително точно над деколтето.
— О, да. Е, така е правила и дамата, която е използвала това.
Той отпуши шишенцето и го поднесе внимателно под носа ѝ.
— Какво е това, професоре? „Arpège”? — Този студентка не беше толкова срамежлива, беше тъмнокоса като него, а сивите ѝ очи гледаха закачливо.
Той затвори очи и вдиша дълбоко.
— Не. Това е „L’Heure Bleu”. Любимият ми.
Обърна се към масата, косата падна над челото му, а ръката закръжи над редицата миниатюри.
— Има и специален вид предмети — портретите. Произведения на изкуството и в същото време ни показват самите хора. Но доколко реални са те за нас?
Взе овална миниатюра и я обърна към класа, за да прочете залепеното етикетче на гърба.
— Дама, от Натаниел Плимър, подписана с инициали и датирана 1786 година, с вдигнати кестеняви къдрици, розова рокля с пищна яка на фона на небе и облак. — Вдигна до нея една квадратна. — Господин, от Хорас Хоун, подписан с монограм и датиран 1780 година, с напудрена коса, хваната на опашка, кафяв жакет, синя жилетка, жабо и орден, вероятно Почетният орден на Бат.
Миниатюрата изобразяваше кръглолик мъж, свил устичка като розова пъпка, в официалната поза на портретите от осемнайсети век.
Читать дальше