Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Джак Рандал — обяви глас, но не моят, а на Джейми, странно спокоен. Поведението ми беше привлякло вниманието му и той бе проследил погледа ми, за да види онова, което бях видяла и аз.

Не помръдна. Доколкото успях да разбера през сгъстяващата се мъгла на паниката, дори не дишаше. Смътно усетих как един слуга до нас се взира в скования шотландски воин, който беше замръзнал като статуя на Марс. Но аз се тревожех само за Джейми.

Той стоеше съвсем неподвижно като лъв, превърнал се в част от моравата, очите му горяха и не примигваха под силното слънце. После видях как нещо се размърда в тях.

Издайническото потрепване на дебнеща котка, лекото полюшване на туфичката в края на опашката, предвестник на промяната.

Да извадиш оръжие в присъствието на краля означаваше сигурна смърт. Мърто беше в другия край на градината, твърде далеч, за да ми се притече на помощ. След още две крачки Рандал щеше да е достатъчно близо. Хванах Джейми за ръката, тя беше скована като стоманата на дръжката на шпагата под нея. Кръвта забуча в ушите ми.

— Джейми — казах аз. — Джейми!

И припаднах.

Изплувах напълно дезориентирана от потрепващата жълта мъгла, състояща се от слънчева светлина, прах и късчета спомени.

Франк се беше надвесил над мен с изкривено от тревога лице. Държеше ръката ми, само че не беше той. Тази ръка беше по-едра и пръстите ми докосваха твърди косъмчета по китката. Ръцете на Франк бяха гладки като на момиче.

— Добре ли сте? — Гласът на Франк, тих и шлифован.

— Клеър! — Този глас беше по-дълбок, по-груб и не беше на Франк. Не беше и шлифован. Беше изпълнен със страх и тревога.

— Джейми. — Най-сетне открих името, което пасваше на образа. — Джейми! Недей… — Рязко се изправих и се втренчих диво в другия. Бях обградена от любопитни придворни, с малко свободно място около Негово Величество, който се беше навел и ме гледаше със съчувствен интерес.

Двама мъже коленичеха в прахта до мен. Джейми вдясно, с широко отворени очи и пребледняло като цветовете на глога над него лице.

— Добре ли сте, мадам? — Светлолешникови очи, само любезно загрижени, и тъмни тънки вежди извити над тях. Не беше Франк, разбира се. Не беше и Джонатан Рандал. Този мъж беше по-млад от капитана поне с десет години, вероятно на моята възраст, с бледо и невидяло слънце лице. Тънките устни бяха същите, но им липсваше жестоката извивка в усмивката на капитана.

— Ти… — изграчих аз и се отдръпнах от него. — Ти си…

— Алегзандър Рандал, ескуайър, мадам — отвърна той бързо и вдигна ръка над главата си, сякаш да свали невидима шапка. — Не мисля, че сме се срещали?

— Не, не сме — казах аз и се отпуснах на ръката на Джейми. Тя беше стабилна като метален парапет, но другата, която стискаше моята, трепереше и аз я скрих с полите си.

— Доста неофициално представяне, госпожо… лейди Брох Туаpax, нали? — Висок тръбен глас привлече вниманието ми към червендалестата шишкава фигура на херцог Сандрингам, който надничаше над раменете на граф Севини и Орлеанския херцог. Провря тромавото си тяло през тесния отвор между тях и ми подаде ръка да се изправя. Стиснал потната ми длан, той кимна към объркания Алегзандър Рандал, ескуайър.

— Господин Рандал е мой секретар, лейди Брох Туарах. Духовният сан е благородно призвание, но за нещастие с недостойно заплащане, нали, Алекс? — Младежът леко се изчерви, но наклони любезно глава към мен в потвърждение. Едва тогава забелязах скромния тъмен костюм и високата бяла якичка, които показваха, че е свещеник.

— Негова Светлост е прав, милейди. По тази причина приех предложението му с дълбока благодарност. — Изрече го с леко стиснати устни, което подсказваше, че благодарността вероятно не е чак толкова дълбока. Погледнах херцога в присвитите заради слънцето сини очички и не успях да разчета нищо в тях.

В този миг кралят плесна с ръце, за да повика двама лакеи, които ме хванаха за ръцете и ме вдигнаха насилствено на носилка въпреки възраженията ми.

— В никакъв случай, мадам — каза Луи, великодушно пренебрегвайки протестите и благодарностите ми. — Идете у дома да си починете; не искаме да сте неразположена за бала утре вечер, нали? — Големите кафяви очи блещукаха към мен, когато вдигна ръката ми към устните си. Без да сваля поглед от лицето ми, той се поклони на Джейми, който се беше съвзел достатъчно, за да произнесе изискана благодарствена реч.