Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Не, мисля, че тук има статуя на Пан, но не е тази. Тази е от Четирите хумора на човека.

— Е, наистина изглежда хумористична — казах аз и погледнах ухиления приятел на козата.

Джейми се засмя.

— И си лекар, сасенак! Не такъв хумор. Не знаеш ли за четирите хумора, които съставляват човешкото тяло! Единият е кръвта — той посочи към свирача на флейта, после надолу по пътеката, — а там е Меланхолията. — Тя представляваше висок мъж с нещо като тога, който държеше отворена книга. — Ето там е Жлъчката — гол мускулест младеж, който определенo беше силно разгневен и гледаше без капка жал мраморния лъв, понечил да го захапе за крака, — а това е Флегмата.

— Моля? — Флегмата представляваше брадат господин с нишка, беше скръстил ръце на гърдите си, а в краката му имаше костенурка.

— Хм.

— Лекарите от твоето време не изучават ли хуморите? — попита любопитно Джейми.

— Не. Ние си имаме бацили.

— Наистина ли? Бацили — превъртя думата на езика си с шотландско завалване, което я направи много зловеща. — Бацинили. И как изглеждат те?

Обърнах се към изображението на Америка, напращяла мома с пола от пера и переста украса на главата. В краката ѝ имаше крокодил.

— Ами от тях няма да излязат такива живописни статуи — отвърнах аз.

Крокодилът в краката на Америка ми напомни за магазина на мастър Раймон.

— Наистина ли не искаш да ходя пак при мастър Раймон? Или просто не искаш да си пробивам зърната?

— Определено не ща да си пробиваш зърната — отсече той, хвана ме за лакътя и ме подкара напред, за да не би да получа нежелано вдъхновение от голите гърди на Америка. — Но не искам и да ходиш при него. Носят се слухове.

— За всеки в Париж се носят слухове — отбелязах аз — и се обзалагам, че мастър Раймон ги знае до един.

Джейми кимна, косата му блестеше на слабото пролетно слънце.

— Предполагам. Но мисля, че ще науча всичко необходимо в кръчмите и салоните. Говори се, че мастър Раймон е в центъра на един определен кръг, който не е от симпатизанти на якобитите.

— Така ли? А какви са?

— Кабалисти и окултисти. Вещери вероятно.

— Джейми ти сериозно ли се притесняваш от вещици и демони?

Бяхме стигнали до част от градината, която се наричаше Зеленият килим. Толкова рано напролет зеленото на огромната морава беше само оттенък, но хората се изтягаха по нея и се наслаждаваха на хубавия ден.

— От вещици — не — каза той накрая, щом намери място до една форзиция и се настани на тревата. — Но от граф Сен Жермен…

Спомних си погледа на черните очи в Хавър и потреперих въпреки слънцето и вълнения шал.

— Мислиш ли, че е свързан с мастър Раймон?

Джейми сви рамене.

— Не зная. Нали ти ми каза какво се говори за Сен Жермен? А ако мастър Раймон е част от този кръг — тогава ми се струва, че не бива да припарваш до него, сасенак. — Погледна ме с тревога. — Не искам пак да те спасявам от кладата.

Сенките под дърветата ми напомниха за студения сумрак в ямата в Крейнсмюир и потреперих отново. Приближих се към Джейми и слънчевата светлина.

— Аз също.

Близо до цъфналата форзиция по тревата крачеха гълъби. Дами и джентълмени от двора правеха същото по пътеките, които водеха през скулптурните градини. За разлика от тях обаче, гълъбите бяха тихи.

Едно същество, облечено в коприна с цвят аквамарин, внезапно изникна пред нас и започна шумно да изразява възторга си от снощното представление. Трите дами с него, макар и не така впечатляващи, вярно му пригласяха.

— Великолепно! Гласът на Ла Куел е просто великолепен!

— О, да, великолепен! Каква прелест!

— Прекрасно, прекрасно! Истинско великолепие!

— Да, великолепие!

Гласовете на четиримата бяха пронизителни като стърженето на ръждив пирон, изтръгван от дърво. За разлика от тях, гукането на гълъба на няколко крачки от носа ми беше тихо и сочно и се превърна от лек тътен в свирукане, когато изду гърди и се поклони няколко пъти пред любимата си, която обаче не се впечатли.

Погледнах над тях към облечения в аквамарин придворен, който бързаше назад, за да вземе дантелена кърпичка, лукаво хвърлена като примамка от някоя от придружителките му.

— Дамите го наричат „Наденицата” — отбелязах аз. — Чудя се защо?

Джейми изсумтя сънливо и отвори едно око да го погледне.

— О, Наденицата. Защото не може да си държи оная работа в гащите. Нали се сещаш… дами, лакеи, придворни, пажове. Кученца също, ако вярваме на слуховете — добави той, присвил очи след аквамарина. Той тъкмо приближаваше към дама, която придържаше към щедрия си бюст пухкаво бяло същество. — О, това е опасно. Не бих рискувал моята наденица с тази лаеща твар.