Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Обичах да притискам лице в гърдите на Джейми, носът ми пасваше идеално в малката вдлъбнатинка в центъра им. Неколцина по-ниски и по-дръзки обожатели като че ли имаха намерението да се насладят на същото преживяване и аз не спирах да размахвам ветрилото така силно, че развявах къдриците от лицата им. А ако това не ги възпираше, просто рязко затварях ветрилото и ги прасвах с него по главата.

Затова за мен беше огромно облекчение, когато лакеят при входа внезапно се изопна и обяви:

— Негово Величество кралят!

Въпреки че ставаше призори, кралят явно разцъфваше вечер. Не много по-висок от моите метър седемдесет и пет, Луи влезе придружен от значително по-висок мъж, въртеше глава наляво-надясно и кимаше великодушно на приведените в поклон поданици.

Етo така трябва да изглежда един крал. Не особено красив, той се държеше, сякаш беше красавец; впечатление, подсилено не само от богатите дрехи и кадифения жакет, обсипан със стотици игриви пеперуди от сърма, но и от поведението на хората около него. Носеше перука по последна мода, а жакетът му беше отворен на гърдите, за да разкрие прекрасната кремава коприна на жилетката с диамантени копчета в тон с широките катарами във формата на пеперуди на обувките му.

Тъмните притворени очи обикаляха неуморно тълпата и високомерният бурбонски нос беше вирнат, сякаш да подуши всеки интересен обект.

Облечен с килт и шотландска наметка, но пък с жакет и жилетка от жълта коприна, с пламтящата коса до раменете и плитка над едното рамо по стара шотландска традиция, Джейми определено се отличаваше. Поне аз си мислех, че именно той привлече кралското внимание, когато Луи се устреми към нас, а тълпата се разделяше пред него като водите на Червено море. Мадам Нел дьо ла Турел, която познавах от друг прием, го следваше подобно на малка ладийка.

Бях забравила за червената рокля, когато Негово Величество спря точно пред мен с екстравагантен поклон и ръка на кръста.

— Скъпа мадам! Очаровани сме!

Чух как Джейми пое рязко дъх, после пристъпи напред и се поклони на краля.

— Може ли да ви представя съпругата си, Ваше Величество — милейди Брох Туарах. — Изправи се и отстъпи. Усетих как ме побутва с пръсти и се втренчих объркано в него, но бързо се усетих, че ми дава знак да се поклоня.

Веднага го направих, забих очи в пода и се зачудих накъде да гледам, когато се изправя. Мадам Нел дьо ла Турел стоеше точно зад Луи и гледаше представянето с лека досада. Имаше слух, че тя е сегашната му фаворитка. Беше облечена по последна мода — роклята ѝ беше изрязана под гърдите, над които имаше прозрачен плат, но само за хубост.

Все пак не роклята, нито предизвикателността ѝ ме потресоха. Гърдите на Нел бяха големи, с приятни пропорции и завършваха с едри кафеникави ореоли, които пък бяха украсени с бижута, които напълно ги засенчваха. Два обсипани с диаманти лебеда с рубинени очи проточваха шии един към друг, полюлявайки се на златните си халки. Майсторството беше забележително, а материалите смайващи, но именно заради факта, че златните халки минаваха през зърната ѝ, ми призля. Самите зърна бяха сериозно хлътнали, но това беше прикрито от голямата перла върху всяко от тях, на която висеше тънка сребърна верижка, свързана с халката.

Надигнах се изчервена и кашляща. Успях да се извиня, като хриптях благоприлично в носна кърпичка и отстъпвах назад. Усетих присъствие зад себе си и спрях точно навреме, за да не се блъсна в Джейми, който гледаше любовницата на краля най-безцеремонно.

— Тя казала на Мари дьо Орбанвил, че мастър Раймон ѝ ги пробил — отбелязах тихо. Смаяният му поглед не се откъсваше от нея.

— Да си запазя ли час? Сигурно ще ми направи и на мен, ако му дам рецепта за тоник от кимион.

Джейми най-сетне ме погледна. Хвана ме за лакътя и ме насочи към една от нишите за освежаване.

— Дори само ако говориш отново с мастър Раймон — каза той, без да помръдва устни. — Ще ти ги пробия сам — със зъби.

Кралят вече се беше отправил към Салона на Аполон, а пътечката след него бързо се запълваше от гостите, които прииждаха от трапезарията. Като видях, че Джейми разговаря с мосю Жоне, глава на богато семейство корабовладелци, аз се огледах подмолно за местенце, където да си събуя за малко обувките.

Една от нишите беше наблизо и ако се съдеше по тишината вътре, не беше заета. Изпратих един обожател да ми донесе още вино, после се огледах бързо и се плъзнах в нишата.

Тя беше обзаведена доста красноречиво — с канапе, малка масичка и два стола, по-удобни да си сложиш на тях дрехите, отколкото за сядане. Все пак седнах, събух си обувките и с въздишка на облекчение протегнах крака на другия стол.