Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Халките на завесата леко издрънчаха зад мен и оповестиха факта, че оттеглянето ми не е останало незабелязано.

— Мадам! Най-после сме сами!

— За жалост — въздъхнах аз. Това беше един от безбройните графове. Или пък не, този беше виконт; някой ми го бешe представил като виконт Дьо Рамбо. Един от дребосъците. Като че ли си спомнях дребните очички, които светеха с възхищение под ръба на ветрилото ми.

Той не губи време, плъзна се ловко на другия стол и вдигна краката ми в скута си. После притисна трескаво пръстите ми към чатала си.

— О, малката ми! Колко са нежни! Красотата ти ме влудява.

Реших, че сигурно наистина е влуден, щом смята краката ми за нежни. Той вдигна единия към устата си и загриза пръстите.

— C'est un cochon qui vit dans la ville, c'est un cochon qui vit'… [7] „Това прасенце живее в града, това прасенце живее…” (фр.) — Бел. прев.

Издърпах рязко крака си от ръцете му и станах, макар и възпрепятствана от огромния кринолин.

— Като стана дума за прасенца , които живеят в града — казах доста нервно, — не мисля, че съпругът ми ще е доволен, ако ви завари тук.

— Съпругът ви? Уф! — Той махна пренебрежително с ръка.

— Сигурен съм, че известно време ще е зает. А докато котката я няма… ела при мен, малката ми; нека те чуя как пискаш.

Явно за да се подкрепи за битката, виконтът извади емайлирана кутийка с енфие от джоба си, ловко пръсна няколко зрънца по опакото на дланта си и ги плъзна деликатно по ноздрите си.

Пое дълбоко дъх с блеснали от нетърпение очи и извърна рязко глава, защото завесата внезапно се отметна с дрънчене на халките. Поради вмешателството виконтът не се прицели добре и кихна право в деколтето ми.

Аз изпищях.

— Ах, ти гнусно човече! — Зашлевих го по лицето със затвореното си ветрило.

Виконтът залитна назад с насълзени очи. Препъна се в едричките ми обувки, които лежаха на пода, и падна право в прегръдките на Джейми.

— Определено привлече внимание — казах накрая.

— Ба! Мръсникът извади късмет, че не му откъснах главата.

— Това щеше да е интересно зрелище — съгласих се сухо. — Но хвърлянето му във фонтана също свърши работа.

Погледна ме с неохотна усмивка.

— Е, да, но все пак не го удавих.

— Сигурна съм, че виконтът оценява задръжките ти.

Той пак изсумтя. Седеше насред салона на малкия апартамент в двореца, където кралят, щом се насмя хубаво, ни изпрати с настояването да не се прибираме в Париж тази нощ.

— Все пак, мон Шевалие — беше казал той, докато оглеждаше огромния мокър Джейми на терасата, — не бихме искали да се простудите. Сигурен съм, че тогава дворът ще се лиши от много забавления, а мадам няма да ми прости. Нали, скъпа? — Той посегна и щипна игриво по едното зърно мадам Дьо ла Турел.

Любовницата му изглеждаше леко подразнена, но се усмихна послушно. Забелязах обаче, че когато кралят се обърна, погледът ѝ спря на Джейми. Е, трябва да призная, че беше впечатляващ, докато стоеше мокър на светлината на факлите с прилепнали към тялото дрехи. Това обаче не означава, че погледът ѝ ми хареса.

Свалих мократа му риза и я пуснах на земята. Без нея изглеждаше още по-добре.

— А ти — изгледа ме кръвнишки, — не ти ли казах да не влизаш в нишите?

— Да. Но иначе, госпожо Линкълн, хареса ли ви представлението? [8] Саркастична фраза, която цели да омаловажи нечие нещастие. Свързана е с убийството на президента Линкълн. — Бел. прев. — попитах любезно.

— Какво? — Гледаше ме, сякаш си бях изгубила ума.

— Няма значение; това е извън общата ти култура. Исках да попитам дали срещна някой полезен, преди да дойдеш да защитиш съпружеските си права?

Той търкаше енергично косата си кърпа, която беше взел от умивалника.

— Да. Играх шах с мосю Дюверне. Победих го и го ядосах.

— Това звучи обещаващо. А кой е мосю Дюверне?

Хвърли ми ухилен кърпата.

— Министър на финансите, сасенак.

— О… И ти си доволен, че си го ядосал.

— Той се ядоса на себе си, че изгуби, сасенак — обясни Джейми. — Сега няма да се успокои, докато не ме победи. Ще дойде у нас в неделя за нова партия.

— Браво! А докато играете, може да го увериш, че шансовете на Стюартите са незначителни и Луи не бива да ги подпомага финансово, нищо че са му братовчеди.

Джейми кимна и приглади с пръсти мократа си коса назад. Огънят не беше запален и той леко трепереше.

— Къде се научи да играеш шах? Не знаех, че умееш.

— Колъм Макензи ме научи. Когато бях на шестнайсет, живях цяла година в замъка Леох. Имах учители по френски, немски и математика, но ходех в стаята на Колъм всяка вечер за час, за да играем шах. Не че му трябваше цял час, за да ме бие — добави мрачно.