Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Твоята наденица ли? — попитах развеселена. — Чувала съм да го наричат с разни имена, а янките му казват „чеп”.

Джейми се засмя и се протегна доволно на слънцето. Примигна веднъж-дваж, преобърна се и ми се усмихна отдолу.

Погалих го по косата над челото и го целунах между очите.

— Защо мъжете все му измислят имена? Джон Томас, например. Или Роджър. Жените не го правят.

— Така ли? — изненада се той.

— Разбира се, че не. Все едно да нарека носа си Джейн.

Гърдите му се надигнаха от смях. Аз се претърколих над него, наслаждавах се на солидното присъствие под мен. Притиснах бедра към неговите, но пластовете на проклетите фусти осуетиха всичко.

— Твоята не се вдига и не пада от само себе си, не своеволничи — каза Джейми. — Доколкото знам, де — добави с извита вежда.

— Не, не го прави, слава богу. Чудя се дали французите не наричат своите „Пиер” — добавих, защото зърнах едно преминаващо конте със зелен кадифен жакет.

Джейми избухна в смях, който прогони гълъбите от форзицията. Те се разпърхаха възмутено, сипейки сиви перца по пътя си. Пухкавото бяло кученце, доволно да се поклаща в ръцете на собственицата си, се събуди внезапно, готово да изпълнява задълженията си. Скочи от топлото си гнездо като топка за пинг-понг, впусна се в ентусиазиран галоп след гълъбите и се разлая. Дамата изпищя след него.

— Отде да знам, сасенак — каза Джейми, който вече се беше съвзел и бършеше сълзите от очите си. — Чувал съм само един французин да го нарича Жорж.

— Жорж! — възкликнах достатъчно силно, за да привлека вниманието на малка групичка придворни. Един от тях, нисък, но енергичен индивид с драматичен черен жакет на бели мотиви, помете земята пред краката ми с шапката си. Едното му око още беше подуто и на носа му имаше оток, но стилът му бе останал непокътнат.

— На вашите услуги, мадам.

Вероятно щях да се справя, ако не бяха проклетите славеи. В трапезарията беше горещо и претъпкано с придворни, а един банел на корсета се беше разхлабил и ме бодеше гадно точно под левия бъбрек с всяко поемане на дъх. Освен това страдах от най-повсеместното неудобство на бременността — поривът да уринираш през няколко минути. Въпреки това щях да се справя. Все пак беше крайно неприлично да станеш от масата преди краля, въпреки че този обяд не беше официален като вечерите, които се даваха във Версай — или поне с такова впечатление бях останала. Но „неофициален” е относително понятие.

Да, имаше само три вида туршия с подправки, а не осем. И само една супа — бистра и рядка. Еленското беше просто изпечено, а не поднесено набучено на шиш, а рибата, макар и приятно маринована във вино, беше сервирана на филета, а не цяла и в желирано море, пълно със скариди.

Явно вбесен от толкова непринуденост и простота, един от готвачите беше приготвил очарователни ордьоври — гнездо от тестени ивици, украсено с истински клонки цъфнала ябълка, в чиито крайчета стърчаха славеи, оскубани и изпечени с пълнеж от ябълки и канела, а след това отново облечени с перушина. В гнездото път имаше цяло семейство малки птичета, мъничета с разперени покафенели хрупкави крилца, а нежната им кожа беше глазирана мед. Почернелите човки зееха, за да покажат мъничко от бадемовата паста на пълнежа.

След триумфалната обиколка на масата, съпроводено от възхитен шепот, това изискано блюдо беше поставено пред краля. Той се откъсна от разговора си с мадам Дьо ла Турел само колкото да изтръгне едно пиленце от гнездото и да го пъхне в устата си.

Хрус, хрус, хрус, задействаха се зъбите на Луи. Аз гледах като омагьосана как гърлото му се раздвижва и усетих преминаването на малките кости през глътката. Кафяви пръсти посегнаха към следващото бебе.

В този момент реших, че има и по-страшни неща от това да напуснеш масата на Негово Величество, и се изстрелях навън.

След като се надигнах в храстите няколко минути по-късно, чух нещо зад себе си. Очаквах да видя справедливо вбесен градинар и се обърнах виновно, но пред подразнения взор на съпруга си.

— По дяволите, Клеър, постоянно ли ще правиш така?

— Всъщност да — отвърнах и се отпуснах изтощена на ръба на един декоративен фонтан. Ръцете ми бяха влажни и ги обърсах в полите си. — Да не мислиш, че ми е приятно? — Усещах леко замайване, затворих очи и опитах да възвърна вътрешното си равновесие, за да не падна от фонтана.

Усетих ръка на кръста си и почти се наведох, почти паднах в прегръдките му, когато седна до мен.