Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— О, Господи! Съжалявам. Добре ли си, Клеър?

Надигнах се колкото да му се усмихна.

— Добре съм. Само леко ми се вие свят. — Опитах да изгладя с пръст дълбоката бръчка на челото му. Той се усмихна, но бръчката остана — тънка вертикална линия между гъстите пясъчни извивки на веждите. Джейми потопи ръка във фонтана и я прокара по бузите ми. Сигурно съм била много бледа.

— Съжалявам. Наистина, Джейми, не можах да се сдържа.

Мократа му ръка ме стисна успокояващо за врата — силна и стабилна. Пръски от струйката, която се лееше от устата на ококорен делфин, намокриха косата ми.

— Няма нищо, сасенак. Не исках да ти се сопвам. Само че… — направи жест на безсилие — само че се чувствам пълен глупак. Гледам как страдаш и не мога нищо да направя, а бих сторил всичко за теб. А вместо това те обвинявам и ти крещя… Защо просто не ми кажеш да вървя по дяволите? — избухна той.

Смях се, докато коремът ме заболя под корсета.

— Върви по дяволите, Джейми — казах накрая, като бършех очи. — Директно при дяволите! Не минаваш през началната точка и не получаваш двеста долара. Ето. Сега по-добре ли си?

— Да. — Изглеждаше по-ведър. — Когато започнеш да говориш глупости, разбирам, че си по-добре. Нали си по-добре, сасенак?

— Да. — Седнах изправена и се огледах. Градините на Версай бяха отворени за всички и малки групи търговци и работници се мотаеха сред ярко облечените благородници. И те се наслаждаваха на хубавото време.

Внезапно най-близката врата на терасата се отвори рязко и гостите на краля се изсипаха като дърдорещ прилив в градината. Преселението от обяда беше подсилено от нова делегация, явно тъкмо слязла от двете големи карети, които видях да минават покрай градините към конюшните.

Това беше голяма група от мъже и жени, облечени скромно и сравнение пъстрите придворни около тях. Но именно речта им привлече вниманието ми. Когато много хора в далечината говорят френски, той много прилича на крякане на гъски или патици заради носовото произношение. Английският, от друга страна, има по-бавен ритъм и по-малко възходящи и низходящи интонации. Чуеш ли го отдалеч, когато отделните гласове не се различават, той прилича на монотонен и груб дружелюбен лай на овчарско куче. А общият ефект от масовото преселение сега беше на крякащи гъски, подкарани към пазара от група кучета.

Английската компания беше пристигнала, с малко закъснение. Без съмнение бяха изведени тактично в градината, докато готвачите набързо приготвят още един обяд и сервират огромната маса за тях.

Огледах ги с любопитство. Херцог Сандрингам познавах, разбира се, бяхме се срещали в замъка Jleox в Шотландия. Подобната на бъчва фигура лесно се забелязваше. Клатушкаше се до Луи, а модерната перука беше килната настрани в знак на любезно внимание.

Другите не ги познавах, макар че една изискана дама на средна възраст, която тъкмо излизаше, ми се стори херцогиня Клеймор. Кралицата, обикновено изоставена в някое провинциално имение, за да се забавлява както намери за добре, беше доведена за случая и разговаряше с един гост, а хубавото ѝ тревожно лице бе порозовяло от вълнение.

Погледът ми беше привлечен от младо момиче точно зад херцогинята. Дрехите ѝ бяха семпли, но красотата ѝ се отличаваше в тълпата. Беше дребна, с фини кости, но красиво закръглена фигура; имаше тъмни, лъскави ненапудрени коси и най-бялата кожа, която бях виждала. Руменината по бузите ѝ я караше да прилича на розов цвят.

Тенът ѝ ми напомни за една рокля, която имах по мое време, от лек памук и с щампа на червени макове. Кой знае защо, тази мисъл отприщи вълна на носталгия и аз се вкопчих в ръба на мраморната пейка, а клепачите ми запариха от копнеж. Явно беше достатъчно да чуя груба английска реч след толкова месеци напевен шотландски и крякащ френски Гостите звучаха като дома.

Тогава го видях. Кръвта се смъкна от главата ми, докато следях невярващо с очи елегантната извивка на главата, дръзко тъмнокоса сред напудрените перуки. В ума ми завиха сякаш противовъздушни сирени, борех се с видяното и не исках да го приема. Подсъзнанието ми видя линията на носа, помисли си „Франк”, и ме изпълни с порив да изтичам към него. „Не е Франк”, дойде малко по-отвисоко, от рационалния център на мозъка ми, и аз се смразих, щом видях познатата, извита в полуусмивка уста. „Знаеш, че не е Франк”, повтори умът ми и мускулите на краката ми се сковаха. После дойде паниката и спазмите в ръцете и стомаха, защото лека-полека логичната мисъл последва тромаво инстинкта при вида на високото чело и арогантния наклон на главата, които ме увериха в немислимото. Не можеше да е Франк. А ако не беше той, значи беше…