Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Нищо чудно, че си толкова добър. — Чичото на Джейми, Колъм, страдаше от деформиращо заболяване, което ограничаваше подвижността му, и за сметка на това беше развил ум, който можеше да засрами и Макиавели.

Джейми стана, откачи колана с шпагата и присви очи към мен.

— Не си мисли, че не знам какви ги вършиш, сасенак. Променяш темата и ме ласкаеш като придворен. Не ми каза за нишата?

— Ти нали каза, че няма да ме биеш — напомних му и седнах малко по-назад в креслото, само за всеки случай.

Той пак изсумтя, хвърли колана върху скрина и свлече килта до мократа риза.

— Приличам ли на човек, който ще набие бременна жена?

Гледах го с колебание. Чисто гол, с мокри червени къдрици и бели следи от камшика по тялото, той приличаше на изскочил от викингски кораб, за да насилва и плячкосва.

— Всъщност изглеждаш способен на всичко — казах аз. — А що се отнася до нишите, да, каза ми. Предполагам, че трябваше да изляза от залата, за да си сваля обувките, но откъде да знам, че онзи идиот ще ме проследи и ще започне да ми гризе пръстите? А ако не възнамеряваш да ме биеш, какво точно си намислил? — Стиснах здраво подлакътниците на креслото.

Той легна на леглото и ми се ухили.

— Свали тая курвенска рокля, сасенак, и ела при мен.

— Защо?

— Ами не мога да те напердаша, нито да те хвърля във фонтана. — Сви рамене. — Мислех да ти покрещя хубаво, но едва си държа очите отворени. — Прозина се страховито, примигна и пак ми се усмихна. — Ще ми напомниш ли да го направя сутринта?

— Така е по-добре, нали? — Тъмносините му очи бяха замъглени от тревога. — Бива ли да ти е толкова зле, сасенак?

Прибрах кичурите от потните си слепоочия и попих лицето си с кърпа.

— Не знам дали бива — казах немощно, — но поне се надявам да е нормално. На някои жени им прилошава чак до края. — Тази мисъл не беше особено приятна в момента.

Джейми се озърна не към ярко изрисувания часовник на масата, а към слънцето навън, както винаги.

— Ще можеш ли да слезеш на закуска, сасенак, или да кажа на прислужницата да ти донесе нещо тук?

— Не, вече съм по-добре. — И наистина бях. Това сутринно прилошаване протичаше странно, щом силното гадене отминеше, след миг-два вече се чувствах добре. — Нека си изплакна устата.

Когато се наведох над умивалника и започнах да плискам лицето си със студена вода, на вратата на апартамента се почука. Вероятно идваше прислужникът, когото бяха изпратили в къщата ни да донесе чисти дрехи.

За моя изненада обаче беше придворен с писмена покана за обяд.

— Негово Величество днес ще обядва с английски благородници — обясни той, — които наскоро са пристигнали в Париж. Негово Величество е поканил изтъкнати английски търговци, за да осигури на Негова Светлост херцога компанията на сънародници. И някой напомни на Негово Величество, че мадам, вашата съпруга, също е англичанка, затова трябва да бъде поканена.

— Разбира се — рече Джейми, след като ме погледна крадешком. — Предайте на Негово Величество, че за нас ще бъде чест.

Скоро след това Мърто пристигна, кисел както винаги, с голям вързоп дрехи и моето медицинско сандъче, за което бях настояла. Джейми го въведе в салона, за да го инструктира за деня, а аз бързо навличах роклята и за първи път съжалих, че отказах да си наема камериерка. Винаги poшава, косата ми не се беше укротила след съня в прегръдката на огромен мокър шотландец; къдрици стърчаха във всички посоки и се съпротивляваха на опитите ми да го обуздая четката и гребена.

Най-сетне се появих порозовяла и изнервена от усилието, но косата ми беше добила подобие на порядък. Джейми ме погледна, измърмори нещо за таралежи, но получи изпепеляващ поглед и разумно замълча.

Разходката сред подрязаните декоративни храсти и фонтани на дворцовата градина също възвърна самочувствието ми. Повечето дървета още бяха голи, но денят беше неочаквано топъл за късния март и ароматът на разтварящите се пъпки по клонките бе силен и свеж. Почти се усещаше как сокът се надига по стволовете на огромните кестени и тополи, които опасваха пътеките и заслоняваха стотици бели мраморни статуи.

Спрях до една на полугол мъж с чепки грозде в косите и флейта на устните. Голяма коза лакомо похапваше от чепките, които се спускаха от мраморните дипли на одеждата му.

— Кой е този? — попитах аз. — Пан?

Джейми поклати усмихнат глава. Беше облечен със стария си килт и износено, удобно палто, но с тях ми изглеждаше по-хубав от всички придворни, които ни подминаваха на шумни групички.