Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Тъкмо размишлявах над странната склонност на французите да намесват храната в буквално всеки разговор, когато вратата на магазина рязко се отвори. Лакеят получи подкрепление под формата на червендалеста и натруфена дама.

— О… — прошепна Раймон, докато се взираше с интерес в разиграваща се в магазина му драма. — Виконтеса Дьо Рамбо

— Познавате ли я? — Момичето явно я познаваше, защото заряза атаката над лакея и се сви до шкафа със слабителните.

— Да, мадона — кимна Раймон. — Тя ми излиза доста скъпо.

Разбрах какво има предвид, когато въпросната дама извади източника на раздразнението си, малко бурканче с някакво мариновано растение, прицели се и го запрати със значителна сила и точност в стъклената вратичка на шкафа.

Трясъкът заглуши виковете. Виконтесата посочи с дългия си костелив пръст момичето и процеди:

— Ти, дай ми от черната отвара. Веднага.

Момичето отвори уста да възрази, но като видя, че виконтесата посяга към друг снаряд, изхвърча към задната стаичка.

Раймон посегна примирено над главата си и хвърли едно шишенце в ръката ѝ още щом тя влетя през вратата.

— Дай ѝ го — каза той и сви рамене. — Преди да е счупила още нещо.

Докато момичето се връщаше плахо да достави отварата, той се обърна към мен и направи лукава физиономия.

— Отрова за съперница. Или поне тя така си мисли.

— А какво е всъщност? Каскара саграда?

Погледна ме изненадан.

— Много ви бива. Природен талант или сте се обучавали? Е, няма значение. — Махна с едрата си длан. — Точно така. Кискара саграда. Утре съперницата ѝ ще се почувства зле и ще страда достатъчно, за да задоволи желанието за мъст на виконтесата и да я убеди в ефекта от отварата. После ще се възстанови без трайни последствия, а виконтесата ще припише това на намесата на свещеника или на противоотрова, приготвена от нает от жертвата знахар.

— Аха. А щетите в магазина ви? — Късното слънце блестеше по строшеното стъкло на тезгяха и по едничкото сребърно екю, с което виконтесата беше платила.

Раймон поклати длан в универсалния жест за баланс.

— То се покрива — рече спокойно. — Когато дойде следващия месец за отвара за помятане, ще включа в сметката не само щетата, но и изработката на три нови шкафа. А тя ще плати безропотно. — Усмихна се, но без досегашното веселие. — Всичко с времето си, както знаете.

Усетих, че черните очи оглеждат внимателно фигурата ми. Още не ми личеше, но бях сигурна, че е разбрал.

— А отварата, която ще дадете на виконтесата следващия месец, ще има ли ефект? — попитах аз.

— Зависи — каза той и наклони глава настрани. — Ако е в началото, ще подейства без проблеми. Но е опасно да се чака твърде дълго.

Усетих предупреждението в гласа му и му се усмихнах.

— Не питах за себе си, а от любопитство.

Той пак се отпусна.

— О, разбира се.

Трополене на улицата оповести потеглянето на синьо-сребърната карета на виконтесата. Лакеят махаше и викаше от стъпалото си, а пешеходците бързо намираха убежище във входове и странични улички, за да не бъдат прегазени.

— A la lanterne [5] „На уличния фенер”, израз, който придобива специално значение в ранния етап на Френската революция през лятото на 1789 г. Тогава стълбовете на уличните фенери се превръщат в позорни стълбове, където тълпата е линчувала и екзекутирала чиновници и аристократи. — Бел. прев. — прошепнах аз. Необичайната ми гледна точка по отношение на това настояще рядко ми беше доставяла такова задоволство.

— Не питай за кого бие камбаната — отбелязах, щом обърнах към Раймон. — Тя бие за теб. [6] Фраза от „Молитви за неочаквани случаи” на английския поет Джон Дън, 1624 г. — Бел. прев.

Той изглеждаше леко объркан.

— Нима? Е, вие тъкмо казвахте, че използвате черен ранилист за слабително? Аз бих използвал бял.

— Така ли? Защо?

И без да споменаваме повече виконтесата, ние се настанихме, за да поговорим по работа.

3атворих тихо вратата на салона зад себе си и останах на прага за миг, за да събера кураж. Поех дълбоко дъх, но заради стегнатия корсет той излезе доста задавено.

Джейми, погълнат от някакви товарителници, вдигна глава при този звук и застина с широко отворени очи. Устата му зейна, но от нея не излезе нищо.

— Харесва ли ти? — Хванах колебливо шлейфа и пристъпих в стаята, като леко се олюлявах, както ме посъветва шивачката, за да разкрия копринените плисета на полата.