Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Изчервих се още повече, а той избухна в смях и отвърна ухилен до уши:

— Много пъти, мадона. Но, уви, не помага. Както виждате.

Вече и двамата се смеехме неудържимо, което привлече вниманието на момичето от магазина и то надникна притеснено над преградата. Мастър Раймон ѝ помаха да си отива и се заклатушка към прозореца да проветри, като кашляше и се държеше за гърдите.

— О, така е по-добре! — рече той и вдиша дълбоко студения пролетен въздух, който нахлу в стаята. Обърна се към мен и приглади назад дългата сребриста коса, която стигаше до раменете му. — Е, мадона. Тъй като вече сме приятели, вероятно бихте изчакали малко, докато се погрижа за нещо?

Все още изчервена, аз веднага се съгласих. Той тръгна към огнището, потрепващ от смях, и напълни резервоара на дестилатора. Аз се възползвах от тази възможност да се успокоя и тръгнах из стаята, за да разгледам странния асортимент от уреди и приспособления.

От тавана висеше доста едричък крокодил, вероятно препариран. Взирах се в жълтите люспи по корема му, твърди и лъскави като пресован восък.

— Истински е, нали? — попитах, докато се настанявах до очуканата дъбова маса.

Мастър Раймон погледна усмихнат нагоре.

— Моят крокодил ли? Разбира се, мадона. Вдъхва увереност на клиентите. — Кимна към лавицата, която минаваше по стената на нивото на очите. По нея имаше бели порцеланови бурканчета, украсени със златни криволици, рисувани цветя и зверове, и етикет, надписан със завъртени черни букви. Три от най-близките бурканчетата бяха надписани на латински, който преведох с известни усилия — крокодилска кръв, черен дроб и жлъчка от същия звяр, вероятно онзи, който се полюшваше зловещо над главата ми от течението в магазина.

Взех едно бурканче, махнах тапата и подуших.

— Синап — казах със сбърчен нос — и мащерка. И орехово масло, струва ми се, но с какво сте го направили такова гадно? — Наклоних бурканчето и критично огледах черната каша вътре.

— Значи носът ви не е само за украса, мадона! — На жабешкото лице отново се появи широка усмивка, която разкри твърди сини венци.

— Черното е гнил пулп от тиква кратуна — призна той, приближи се и добави по-тихо: — А миризмата… е, това наистина е кръв.

— Но не от крокодил.

— Толкова млада, а вече цинична — отбеляза печално Раймон. — За щастие дамите и господата от двора са по-доверчиви, не че това е най-отличителната им черта, разбира се. Всъщност кръвта е свинска, мадона. Прасетата се намират по-лесно от крокодилите.

— Мда. Този сигурно ви е струвал доста.

— За щастие го наследих заедно с цялата стока от предишния собственик. — Стори ми се, че зърнах неудобство в меките черни очи, но напоследък бях станала твърде чувствителна към израженията, защото постоянно се взирах в лицата на гостите, за да търся някакъв знак, че биха могли да са полезни за Джейми и неговите цели.

Дребният билкар се наведе още по-близо и сложи поверително длан на ръката ми.

— Вие сте от занаята, нали? Трябва да призная, че не ви личи.

Първият ми порив беше да отдръпна ръка, но допирът му беше странно успокоителен; някак безстрастен, но неочаквано топъл. Погледнах към леда, обрамчил оловните стъкла, и тогава разбрах: голите му ръце бяха топли, крайно необичайно по това време на годината.

— Зависи какво имате предвид под „занаят” — казах скромно. — Аз съм лечителка.

— О, лечителка? — Облегна се в стола си, наблюдаваше ме с интерес. — Да, вероятно. И нищо друго? Гадаене, любовни отвари?

Стана ми малко съвестно, като си спомних дните на митарства с Мърто, когато търсехме Джейми из Шотландия. Тогава предсказвахме бъдещето и пеехме като цигани за прехраната си.

— Нищо такова — отвърнах, леко изчервена.

— Във всеки случай не ви бива в лъжите — каза той, развеселен. — Жалко. Все пак как бих могъл да ви услужа, мадона?

Обясних какво ми трябва, той кимаше мъдро и гъстата сива коса се люлееше над раменете му. Не носеше перука в светилището си, нито беше напудрил косата си. Тя беше наресана назад от високото широко чело и падаше съвсем права към раменете, където рязко свършваше, сякаш отрязана от затъпени ножици.

С него се разговаряше лесно и беше много вещ в билките и растенията. Свали няколко малки бурканчета, стриваше листенцата в дланта си и ми даваше да помириша или вкуся.

Разговорът ни беше прекъснат от високи гласове в магазина. Един спретнат лакей се беше надвесил над тезгяха и казваше нещо на момичето. По-скоро се опитваше ѝ каже нещо. Отчаяните му опити срещаха яростен отпор с буря от изпепеляващ провансалски. Той беше твърде идиоматичен, за да го разбера напълно, но схванах основната мисъл. Момичето говореше нещо за зелки и наденици, и то не съвсем ласкаво.