Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

И нищо чудно. Защото внезапно си спомних откъде знам името Мери Хокинс. Джейми грешеше. Това определено ми влизаше в работата. Защото бях видяла името ѝ на върха на едно родословно дърво. Мастилото беше старо и покафеняло от времето. Мери Хокинс не биваше да става съпруга на отвратителния виконт Марини. Тя трябваше да се омъжи за Джонатан Рандал в лето Господне хилядо седемстотин четиридесет и пето.

— Е, няма как, Джак Рандал е мъртъв, нали? — рече Джейми и ми подаде чашата с бренди. Ръката му не потрепваше, но устните му бяха стиснати, а гласът отсече думата „мъртъв” и ѝ придаде зловещ фатален оттенък.

— Вдигни си краката, сасенак. Още си бледа. — Послушно вдигнах крака и се излегнах на дивана. Джейми седна до главата ми и разсеяно отпусна ръка на рамото ми. Топлите му силни пръсти масажираха леко вдлъбнатината на ставата.

— Маркъс Макранох ми каза, че е видял Рандал стъпкан до смърт от добитъка в тъмниците на Уентуърт — каза той отново, сякаш за да се увери сам. — Като парцалена кукла, оваляна в кръв. Така се изрази сър Маркъс. Беше много сигурен.

— Да. — Отпих от брендито, чувствах как топлината се завръща в бузите ми. — И на мен каза така. Не, ти си прав, капитан Рандал е мъртъв. Просто се стъписах, като си спомних за Мери Хокинс. Заради Франк. — Погледнах лявата си ръка, която почиваше на корема ми. В огнището гореше тих огън и светлината му се отразяваше в гладката златна халка на безименния ми пръст. Пръстенът на Джейми, от шотландско сребро, беше на безименния пръст на другата ми ръка.

— О… — Ръката му на рамото ми застина. Беше свел глава, но вдигна очи да срещне погледа ми. Не бяхме говорили за Франк, откакто го спасих от Уентуърт, нито за смъртта на Джонатан Рандал. Тогава не ни се струваше толкова важна, освен че означаваше, че вече не ни грози опасност от него. После не исках да припомням на Джейми за затвора. — Знаеш, че е мъртъв, нали? — рече той тихо, пръстите му лежаха на китката ми и аз знаех, че говори за Франк, не за Джонатан.

— Може да не е — отвърнах, още гледах пръстена. Вдигнах ръка, за да заблести металът на следобедното слънце. — Ако беше мъртъв, Джейми… ако вече го няма, защото Джонатан е мъртъв… тогава защо пръстенът му е още в мен?

Той се вгледа в халката и аз видях как до устата му потрепва мускулче. Беше пребледнял. Не знаех дали го боли да мисли за Джонатан Рандал, но явно нямахме избор.

— Сигурна ли се, че Рандал не е имал деца? Това би обяснило всичко.

— Да, но не е така, сигурна съм. Франк — гласът ми потрепна леко при името му и пръстите на Джейми стиснаха по-здраво китката ми, — Франк добре проучи трагичните обстоятелства около смъртта на Джонатан Рандал. Каза че е умрял при Калоден в последната битка от Въстанието и синът му — той се пада прадядо на Франк през пет поколения — се родил месеци след смъртта на баща си. Вдовицата му се омъжила отново след няколко години. Дори да е имал незаконородено дете, то щеше да фигурира в документите на Франк.

Джейми сбърчи чело и между веждите му се появи тънка вертикална бръчка.

— Може пък да е било грешка и детето изобщо да не е на Рандал, а? Франк може да е проследил наследниците на Мери Хокинс, защото знаем, че тя е още жива.

Поклатих безнадеждно глава.

— Не виждам как. Ако познаваше Франк — но не, не съм ти разказала. Когато срещнах Джонатан Рандал, в първия момент го взех за Франк. Не са съвсем еднакви, но приликата е… поразителна. Франк е наследник на Джак Рандал, със сигурност.

— Разбирам. — Пръстите му бяха овлажнели, той ги отдръпна и ги избърса разсеяно в килта си.

— Тогава… може би пръстенът не означава нищо — предположи предпазливо.

— Вероятно. — Докоснах топлия метал и отпуснах безпомощно ръка. — О, Джейми, не знам! Нищичко не знам!

Той потърка изморено бръчката между веждите си с кокалчетата на пръстите си.

— Аз също, сасенак. — Отпусна ръка и опита да се усмихне. — Но нали Франк е казал, че Джонатан Рандал е умрял при Калоден?

— Да, всъщност аз самата го казах на Джак Рандал, за да го изплаша — в Уентуърт, когато ме изхвърли на снега, преди да… преди да се върне при теб. — Очите и устата му се затвориха от внезапен спазъм и аз веднага свалих крака от дивана.

— Джейми! Добре ли си? — Опитах се да докосна главата му, но той се отдръпна, стана и отиде до прозореца.

— Добре съм, сасенак. Цяла сутрин пиша писма и главата ми ще се пръсне. Не се тревожи. — Притисна чело до студеното стъкло, беше затворил очи. Продължи да говори, сякаш да се разсее от болката.