Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Струва ми се ужасно да живееш така — казах аз, за да го разсея. — Не да гледаш сови, разбира се. Имам предвид краля. Никакво уединение дори когато си по нужда.

— Аз не бих търпял — съгласи се Джейми. — Но той е крал.

— Аха. Е, предполагам, че властта, разкошът и всичко останало го компенсират достатъчно.

Джейми сви рамене.

— Дори да не е така, Бог тъй му е отредил и той няма друг избор. — Взе наметалото си, прекара края му през колана си и го прехвърли на рамото.

— Дай на мен. — Взех сребърната кръгла брошка и я закачих на ярката тъкан на рамото му. Той нагласи диплите и приглади с пръсти цветната вълна.

— И аз имам такава съдба, сасенак — каза тихо и се усмихна.

— Слава богу, не трябва да каня Иън, за да ми бърше задника, но съм роден благородник. Господар съм на своята земя и на хората на нея и трябва да извлека за тях най-доброто от тази сделка с Господ.

Посегна и докосна леко косата ми.

— Затова се зарадвах, когато каза, че трябва да дойдем тук и да направим всичко по силите си. Защото част от мен иска повече от всичко да те отведе някъде далеч, за да прекарам живота си на полето и с добитъка, да се прибираме вечер, да лягам до теб и да спя спокойно.

Дълбоките сини очи бяха потъмнели, ръката му се върна на диплите на наметалото и погали ярките цветове на клана Фрейзър с отличителната бяла ивица.

— Но ако го направя — продължи, сякаш говореше повече на себе си, отколкото на мен, — част от душата ми ще се чувства прокълната. Вечно ще чувам гласовете на хората, които съм оставил на произвола на съдбата.

Сложих ръка на рамото му и той вдигна поглед. На широките устни се появи крива усмивка.

— И аз така мисля. Джейми… каквото и да стане, каквото и да успеем да сторим… — замълчах, търсех думи. Както често досега, непосилността на задачата ни ме оставяше безмълвна. Кои бяхме ние, че да променяме хода на историята, да променяме хода на съдби, и то не нашите, а на принцове и селяни, на цяла Шотландия?

Джейми сложи длан върху ръката ми и я стисна.

— Никой не иска от нас повече, отколкото можем да сторим, сасенак. Ако ще се пролива кръв, поне няма да лежи на нашата съвест. Но да се молим на Бог да не се стигне дотам.

Спомних си за самотните сиви надгробни плочи на полето Калоден и за всички планинци, които щях да лежат под тях, ако не успеем.

— Да се молим — повторих аз.

Зает с кралски аудиенции и делата на Джаред, Джейми като че ли изглеждаше съвсем доволен от живота. Изчезваше с Мърто скоро след закуска, за да провери нови доставки в склада, да прави описи, да посещава пристанищата на Сена и да обикаля, по неговите думи, крайно отвратителни кръчми.

— Е, поне си с Мърто — отбелязах аз, този факт ме успокояваше. — Когато сте двама, не можете да си навлечете твърде много неприятности посред бял ден. — Дребният шотландец беше невзрачен, облеклото му се различаваше от одеждите на хамалите само по карираната наметка, но бях прекосила половин Шотландия с него, за да спася Джейми от затвора Уентуърт, и знаех, че мога да му се доверя изцяло.

След обяда Джейми започваше визитите си — обществени и делови, които ставаха все повече, — а после се оттегляше в кабинета си за час-два със счетоводните книги преди вечеря. Беше зает човек.

За разлика от мен. След няколко дни любезни разправии с мадам Вионет, главната готвачка, вече бях наясно кой командва в тази къща и това не бях аз. Мадам идваше в салона ми всяка сутрин, за да обсъдим менюто за деня и да ми представи списък с покупките, необходими за кухнята: плодове, зеленчуци, масло и мляко от ферма близо до града, които се доставяха всяка сутрин, риба от Сена, както и пресни миди, чиито черни гръбчета се подаваха от купчини гниещи водорасли. Аз преглеждах списъка съвсем формално, одобрявах всичко, хвалех снощната вечеря и това беше. Освен че понякога ме викаха да отварям килера с бельото, избата или долапа с ключ от моята връзка, денят ми беше напълно свободен чак докато станеше време да се обличам за вечеря.

Светският живот в къщата след заминаването на Джаред продължаваше. Още не смеех да давам големи приеми, но канехме гости всяка вечер. Идваха благородници, кавалери и дами, бедни якобити изгнаници и богати търговци със съпругите си.

Така или иначе смятах, че яденето, пиенето и подготовката за ядене и пиене не е задоволителна заетост. Нервничех толкова, че Джейми накрая ми предложи да водя счетоводните му книги.