Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Не много добре, струва ми се — вметна тук Джейми. — Изглеждаше, сякаш е спал едва час-два и е имал кошмари.

Въпреки кървясалите си очи и провисналите бузи, Негово Величество кимал любезно на придворните, после се изправил и се поклонил на удостоените с честта гости, които чакали в дъното на спалнята. Вяло помахване с ръка призовало камериер, който повел Негово Величество към едно кресло, където той седнал със затворени очи, за да се наслаждава на процедурите, докато гостите били водени един по един от Орлеанския херцог, за да коленичат пред краля и да поднесат почитанията си. Официалните петиции щели да бъдат представени малко по-късно, когато Луи се разбудел достатъчно.

— Аз не бях там с някаква молба, а просто за да се представя — обясни Джейми, — затова коленичих и казах: „Добро утро, Ваше Величество”, докато херцогът обясняваше на краля кой съм.

— А кралят каза ли ти нещо?

Джейми се ухили, събра ръце зад главата си и се протегна.

— О, да. Отвори едно око и ме погледна, сякаш не можеше да повярва.

Та Луи огледал посетителя си с едно око и лек интерес, после отбелязал:

— Едричък сте, нали?

— Аз отвърнах: „Да, Ваше Величество”. После той каза: Можете ли да танцувате?”, аз рекох, че мога. Той си затвори окото и херцогът ми даде знак да се оттегля.

След като представянето приключило, камериерите церемониално подпомогнати от изтъкнати благородници, продължили да се занимават с кралския тоалет. В това време посетителите предавали чрез Орлеанския херцог своите петиции, а той шепнел в ухото на краля, докато въртял главата му под бръснача или я навеждал напред, за да му сложат перуката.

— А не ти ли оказаха честта да издухаш носа на Негово Величество? — попитах аз.

Джейми се усмихна, протегна сплетените си ръце и кокалчетата на пръстите му изпукаха.

— Слава богу, не. Аз се спотайвах до дрешника и се опитвах да се слея с обстановката, а графовете и херцозите ме гледаха така, сякаш се страхуваха да не ги заразя с някоя шотландска болест.

— Е, поне си достатъчно висок и си виждал всичко, нали?

— О, да. Видях дори как се настани върху нощното гърне.

— Наистина ли го направи? Пред всички? — Бях смаяна. Бях чела за това, разбира се, но не можех да повярвам.

— Направи го и всички се държаха, сякаш само си е измил лицето или си е изсекнал носа. На херцог Дьо Нев се падна небивалата чест да избърше кралския задник. Не видях какво направиха с кърпата, но със сигурност са я позлатили. — Голяма скука беше — добави той, като се наведе напред и опря длани в пода, за да разтегне мускулите на краката си. — Продължи цяла вечност, тоя човек е спечен като сова.

— Като сова, искаш да кажеш, че има запек? — попитах с усмивка.

— Аха, запек. И нищо чудно, като знам какво ядат в двора — добави строго и се протегна назад. — Ужасна храна, само сметана и масло. Трябва да яде овесена каша сутрин. Тя ще го оправи. Много е полезна за червата.

Ако шотландците бяха особено непреклонни за нещо — а те проявявах упоритост по отношение на доста неща, — това бяха достойнствата на овесената каша за закуска. След като от векове живееха в бедна страна, в която няма друго за ядене освен овес, те бяха превърнали необходимостта в добродетел и настояваха, че много обичат тази каша.

Джейми вече се беше проснал на пода и правеше упражненията, които препоръчвах на летците от Кралските военновъздушни сили, за да развият тръбните си мускули.

— А защо го сравни със сова? Чувала съм този израз, но за пияници, не за запек. Совите да не би да имат запек?

Той се обърна по гръб на чергата, задъхан.

— Ами да. — Издиша бавно, после задържа дъха си. Седна, отметна косата от очите си и добави: — Всъщност не съвсем, но казват, че совите нямали дупка на задника, затова не можели да изхвърлят храната — като мишки, например. Костите и козината стават на топка и совата ги повръща, защото не може да ги изкара от другия край.

— Наистина ли?

— Ами да, така се открива дърво, на което има сова. Гледаш отдолу дали има топчета. Голяма гадост е — добави той и отвори яката си, за да се разхлади.

— Ти си любознателен младеж — засмях се аз.

— И още как, сасенак. Веднъж цял ден стоях под едно дърво с Иън, за да се уверя.

— Господи, много си бил заинтригуван.

— Ами исках да знам. Иън не щеше да седи толкова дълго и трябваше да го цапардосам няколко пъти, за да спре да се върти. — Джейми се засмя при спомена. — Той се укроти, докато най-сетне не се случи, а тогава грабна шепа топчета, пъхна ги в гърба на ризата ми и си плю на петите. Господи, бягаше като вятър! — На лицето му се появи тъга, споменът за бързоногия приятел от детството събуди по-скорошни спомени за зет му, който куцаше сковано с дървения си крак, защото беше загубил своя на бойното поле.