Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Тогава, ако ти — и Франк, — знаете, че Джак Рандал ще умре при Калоден, но ние знаем, че той няма да умре там… значи може да се направи, Клеър.

— Какво? — приближих се да помогна, но не знаех как. Той явно не искаше да го докосвам.

— Да променим това, което ще се случи. — Вдигна глава от прозореца и ми се усмихна изморено. Лицето му още беше бледо, но следите от спазъма бяха изчезнали. — Джак Рандал умря по друг начин и Мери Хокинс ще се омъжи за друг. Дори това да означава, че твоят Франк няма да се роди, или ще се роди по друг начин — добави успокоително, — все пак означава и че имаме шанс да успеем в онова, с което сме се захванали. Може би Джак Рандал не умря при Калоден, защото битката никога няма да се състои.

Виждах, че прави усилие да помръдне, да се приближи и да ме прегърне. Плъзнах ръце на кръста му. Той сведе глава и отпусна чело на косата ми.

— Знам, че сигурно ти е тежко, но не ти ли олеква при мисълта, че може да излезе нещо добро от това?

— Да — прошепнах накрая в гънките на ризата му. Отдръпнах се леко от ръцете му и притиснах глава към бузата му. Бръчката между веждите му беше станала по-дълбока, а очите — разфокусирани, но се усмихваше.

— Джейми — казах аз, — иди да легнеш. Ще изпратя вест на Дьо Орбанвил, че няма да идем тази вечер.

— О, не. Ще се оправя. Заболя ме главата от писането, час сън ще ме излекува. Сега се качвам горе. — Обърна се към вратата, поколеба се и ми се усмихна. — Ако ме чуеш да викам в съня си, сасенак, просто сложи ръка на главата ми и кажи: „Джак Рандал е мъртъв”. И ще ми мине.

Храната и компанията при Дьо Орбанвил бяха добри. Прибрахме се късно и аз заспах още щом главата ми докосна възглавницата. Сън без сънища, но се събудих внезапно през нощта, защото знаех, че нещо не е наред.

Беше студено, долната завивка се беше смъкнала на пода, както често ставаше, и аз бях завита само с тънко вълнено одеяло. Обърнах се сънена и посегнах към топлината на Джейми. Нямаше го.

Седнах в леглото и го видях почти веднага. Седеше пред прозореца, отпуснал глава на ръцете си.

— Джейми! Какво има? Пак ли те боли глава? — Посегнах към свещта, за да намеря сандъчето с лекарствата, но нещо в позата му ме накара да ида при него.

Той дишаше тежко, сякаш бе тичал, беше студен и тялото му подгизваше от пот. Докоснах рамото му — твърдо и студено като на метална статуя.

Той се отдръпна рязко, сякаш още спеше, но изражението му не се промени; погледна право през мен и каквото и да видя, не му хареса.

— Джейми! — казах рязко. — Джейми, събуди се!

Той примигна и ме видя, но още изглеждаше отчаян като преследван звяр.

— Добре съм. Буден съм. — Сякаш искаше да убеди сам себе си.

— Какво има? Кошмар ли сънува?

— Сън. Да. Беше сън.

Пристъпих към него и го хванах за ръката.

— Кажи ми. Ще отмине, ако ми разкажеш.

Той ме хвана здраво за предмишниците, за опора и за да ми попречи да го докосвам. Луната беше пълна и аз видях как всеки мускул по тялото му се напрегна. То беше твърдо и неподвижно като камък, но пулсираше с яростна енергия, сякаш готово да изригне в действие.

— Не. — Още звучеше замаян.

— Джейми говори с мен. Кажи ми. Кажи ми какво виждаш.

— Нищо… не виждам. Нищо. Не мога да видя нищо.

Обърнах го от мрака на стаята към лунната светлина от прозореца. Тя като че ли помогна, защото дишането му се успокои и думите започнаха да излизат на пресекливи пориви.

Сънувал камъните на затвора Уентуърт. Докато говореше, силуетът на Джак Рандал влезе в стаята. Легна гол на леглото ми, върху вълненото одеяло.

Джейми чувал дрезгаво дишане зад себе си и усещал потна кожа да се плъзга по неговата. Стиснал зъби в агония и безсилие. Мъжът зад него усетил това и се засмял.

— О, имаме още време, преди да те обесят, момче — прошепнал той. — Много време, ще му се насладим. — Рандал внезапно се раздвижил, силно и рязко.

Ръката му пригладила косата на Джейми от челото и я прибрала зад ушите. Джейми усещал горещия му дъх и извърнал глава, за да го избегне, но той го последвал, шепнейки думите:

— Виждал ли си обесен човек, Фрейзър? — Думите продължили, не чакали отговора му, една влажна ръка плъзнала по кръста му и леко започнала да гали корема му, като напредвала надолу с всяка дума. — Да, разбира се, че си виждал; ти си бил във Франция, виждал си обесени дезертьори. Обесеният си изпуска червата, нали? Когато въжето се стегне на шията му. — Ръката го стиснала леко, но здраво, търкала, галела. Джейми вкопчил здравата си ръка в ръба на леглото и извърнал лице към грубото одеяло, но думите го преследвали. — Това ще стане и с теб, Фрейзър. Само след няколко часа ще усетиш примката. — Гласът се засмял доволно. — Ще умреш с пламнал от удоволствие задник и когато си изпуснеш червата, по краката ти ще потече и моето семе, което ще покапе под бесилката.