Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми не гъквал. Усещал собствената си миризма, на мръсотията от затворничеството, подкиселена с пот от страх и гняв. И на мъжа зад него, вонята на животно, която се усещала през деликатния аромат на лавандулова вода.

— Одеялото — каза той. Очите му бяха затворени, лицето беше изопнато на лунната светлина. — Беше грубо под лицето ми и виждах само камъните на стената пред мен. Нямаше върху какво да фокусирам съзнанието си… нищо не виждах. Затова затворих очи и мислех за одеялото под бузата ми. Само грапавината му усещах освен болката… и него. И… се вкопчих в това.

— Джейми. Нека те прегърна. — Говорех тихо, опитвах да успокоя яростта, която течеше във вените му. Стискаше ръцете ми толкова силно, че бяха изтръпнали. Но нямаше да ми позволи да се приближа; държеше се за мен и ме държеше настрани.

Внезапно ме пусна и се извърна към прозореца. Трепереше като тетива на лък, но заговори спокойно:

— Не, няма да те използвам така. Няма да те забърквам в това.

Пристъпих към него, но той ме спря с рязък жест. Обърна се пак към прозореца, вече успокоен и безизразен.

— Лягай си. Остави ме малко сам; вече съм добре. Няма за какво да се тревожиш.

Хвана се с две ръце за рамката на прозореца и затули светлината с тялото си. Раменете му се напрегнаха от усилие и аз разбрах, че натиска дървото с всичка сила.

— Това е само сън. Рандал е мъртъв.

Най-сетне заспах, Джейми още стоеше до прозореца и се взираше в луната. Когато се събудих призори обаче, той спеше свит на пейката пред прозореца, увит с карираната си наметка, а моето наметало беше на краката му.

Събуди се, щом се размърдах, и ми се стори, че е бодър като всяка сутрин. Но не бях забравила случилото се през нощта, затова след закуска отидох за сандъчето с лекарства.

За жалост нямах няколко от билките, които бяха нужни за успокояващата отвара, която исках да направя. Тогава си спомних за мъжа, за когото ми беше споменала Маргьорит.

Раймон, продавачът на билки на Рю дьо Варен. Тя го наричаше вещер. Струваше си да намина. Джейми щеше да е в склада цяла сутрин. Аз имах карета и лакей на разположение.

Чист дървен тезгях опасваше две от стените на магазина, а зад него чак до тавана се издигаха лавици. Някои рафтове бяха затворени със стъклени вратички, за да предпазят по-редки и скъпи вещества, предполагам. Дебели позлатени купидончета се изтягаха небрежно над шкафовете, надуваха рогове, развяваха одеждите си и, общо взето, изглеждаха така, сякаш бяха погълнали някои от спиртните артикули в магазина.

— Мосю Раймон? — попитах любезно младата жена зад тезгяха.

— Метр Раймон — поправи ме тя. Обърса просташки зачервения си нос с ръкав и посочи към дъното на магазина, където иззад една преграда се издигаше зловещ облак кафеникав дим.

Не знаех дали Раймон наистина е вещер, но обстановката беше напълно съответстваща. Димът се виеше от облицовано с черни плочи огнище и се трупаше под ниските черни греди на тавана. Над огъня стоеше каменна маса с дупки, които съдържаха стъкленици, медни „пеликани” — метални съдове с дълги чучурки, от които някакви странни субстанции капеха в чаши — и нещо, което ми заприлича на малък, но удобен дестилатор. Подуших предпазливо въздуха. Сред другите силни миризми в магазина ясно се открояваше алкохолна нотка и тя идеше откъм огнището. Стройната редица чисти бутилки по бюфета потвърди подозренията ми. Освен търговията с билки и отвари, мастър Раймон явно си докарваше добри пари от висококачествено черешово бренди.

Самият той се беше привел над огъня и връщаше с ръжена избягали въгленчета в пламъците. Щом ме чу, се изправи и се обърна да ме поздрави с любезна усмивка.

— Приятно ми е — отвърнах вежливо на темето му. Бях толкова впечатлена от бърлогата му, че никак не се изненадах от квакането в отговор.

Защото мастър Раймон изключително много приличаше на огромна общителна жаба. Малко над метър и двайсет, с широки гърди и криви крака, той имаше дебелата провиснала кожа на блатен обитател и леко изпъкнали, но дружелюбни черни очи. Ако не се брои незначителният факт, че не беше зелен, липсваха му само брадавиците.

— Мадона! — възкликна той. — С какво ще имам щастието да ви услужа? — Нямаше нито един зъб и това засилваше жабешкия му вид. Зяпах го смаяна.

— Мадона? — попита той след малко.

Съвзех се бързо, щом установих колко грубо е да се втренчвам така, изчервих се и казах, без да се замисля:

— Чудех се дали някога ви е целувало красиво младо момиче.