Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Художниците са ни известни — каза Франк, като остави портрета. — Те са подписали творбите си или са оставили знак за своята идентичност чрез използваните техники и сюжети. Но моделите? Виждаме ги и все пак не знаем нищо за тях. Странни прически, странни дрехи — те не приличат на нашите познати, нали? А и като че ли са ги рисували така, че всички си приличат; бели пухкави лица, поне при повечето, и нищо отличително. Само тук-там по някой изпъква… — Ръката спря над друга овална миниатюра. — Господин…

Вдигна я и сините очи на Джейми заблестяха под огнената коса, като никога сресана, сплетена и дори вързана официално с панделка. Правият нос се издигаше дръзко над дантелата на ризата, а широката уста беше леко извита в единия край.

— Но те са били истински хора — настоя Франк. — Те са правили почти същото като вас — с изключение на няколко дребни подробности, като позиране за портрети или шофиране по магистралата. — Чу се одобрителен смях. — Те са се грижили за децата си, обичали са съпрузите и съпругите си… е, понякога… — Още смях.

— Дама — рече тихо, сложи последния портрет на дланта си и го закри с шепа за миг. — С великолепни кестеняви къдрици до раменете и перлена огърлица. Недатирано. Неизвестен художник.

Това беше огледало, а не миниатюра. Бузите ми руменееха, а устните ми затрепериха, когато пръстът на Франк внимателно проследи линията на брадичката ми, изящната крива на шията. Сълзите се събраха в очите ми и се плъзнаха по бузите, когато той продължи да говори и остави миниатюрата. Вгледах се в гредите на тавана.

— Недатирана. Неизвестен. Но някога… някога тя е била истинска.

Едва дишах и отначало си помислих, че ме задушава стъклото над миниатюрата. Но истинският натиск върху носа ми беше мек и влажен. Извърнах глава и се събудих, възглавницата беше мокра от сълзите ми. Ръката на Джейми разтърсваше рамото ми.

— Спокойно, жено. Спокойно! Само сънуваш — тук съм.

Обърнах лице към топлината на голото му рамо, сълзите още се плъзгаха по бузата ми. Притиснах се здраво към него и лека-полека започнах да чувам тихите шумове на нашата парижка къща, които ме върнаха в този живот.

— Съжалявам — прошепнах. — Сънувах… сънувах…

Погали ме по гърба и бръкна под възглавницата за носна кърпа.

— Знам. Викаше името му. — Звучеше примирен.

Положих глава на рамото му. Миришеше на топлина, ароматът на съня му се смесваше с миризмата на пълния с пух юрган и чистите ленени чаршафи.

— Съжалявам.

Той изсумтя.

— Няма да кажа, че не те ревнувам ужасно от него, защото е така. Но не мога да те упреквам за сънищата ти. Или за сълзите ти. — Пръстът му леко проследи влажната следа по едната ми буза, после я попи с кърпичката.

— Така ли?

Усмивката му беше малко крива в сумрака.

— Не. Ти си го обичала. Не мога да те виня, че скърбиш за него. А и се успокоявам с мисълта, че… — Поколеба се и посегна да приглади назад косата си.

— Че какво?

— Че ако някога се случи, ще скърбиш така и за мен.

Притиснах яростно лице към гърдите му и думите ми излязоха приглушени:

— Няма да скърбя за теб, защото няма да се случи. Няма да те загубя, няма!

Тогава се сетих за нещо и го погледнах. По брадичката му вече червенееше наболата брада.

— Не се тревожиш, че мога да се върна там, нали? Нали не мислиш така, защото аз… мисля за Франк…

— Не — отвърна бързо и ръцете му се стегнаха собственически около мен.

— Не — повтори малко по-меко. — Ние сме свързани и нищо на тази земя няма да ни раздели. — Една едра длан се вдигна да погали косата ми. — Помниш ли кръвната клетва, която положихме, когато се венчахме?

— Да. Кръв от кръвта ми, плът от плътта ми…

— Аз ти давам тялото си, за да бъдем едно — довърши той. — Аз смятам да спазя тази клетва, сасенак. Ти също! — Обърна ме леко към себе си и обгърна нежно с ръка малката издутина на корема ми. — Кръв от кръвта ми и плът от плътта ми. Ти ме носиш в себе си, Клеър, и не можеш да ме оставиш сега, каквото и да става. Ти си моя завинаги, без значение дали ме искаш или не. Моя си и аз няма да те пусна да си идеш.

Хванах дланта му и я притиснах към себе си.

— Да — казах тихо, — ти също няма да ме напуснеш.

— Няма — отвърна с лека усмивка. — Защото ще спазя клетвата до последната дума. — Стисна ръце около мен, сведе глава над рамото ми и усетих топлия му дъх, когато прошепна в тъмното: — Докато смъртта ни раздели.