Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Колко си красива тази нощ, скъпа! — Това беше мадам Дьо Рамаж, една от придворните дами на кралицата. По-възрастна, достопочтена дама, тя беше идвала на вечери на Рю Тремулин веднъж или два пъти. Прегърна ме топло, после се огледа дали някой ни слуша.

— Надявах се да те видя, скъпа моя — рече тя, наведе се към мен и сниши глас. — Исках да те предупредя да се пазиш от граф Сен Жермен.

Полуизвърнах се в посоката, в която гледаше, и видях мъжа от доковете на Хавър, тъкмо влизаше в салона с пo-млада и елегантно облечена жена под ръка. Явно не ме беше видял и аз бързо се обърнах към мадам Дьо Рамаж.

— Какво… той… какво… — Усетих, че се изчервявам още повече, изплашена от появата на страховития граф.

— Чули са го да говори за вас — каза мадам дьо Рамаж, като любезно ми помагаше да преодолея смущението. — Доколкото разбрах, е имало известно неразбирателство между вас в Хавър?

— Нещо такова. Аз само потвърдих, че има случай на едра шарка, но се стигна до унищожаване на кораба му и… той не беше доволен от това — довърших вяло.

— О, така ли било… — мадам Дьо Рамаж изглеждаше доволна. Сега, когато знаеше цялата история, тя разполагаше с ценен актив на пазара за клюки и информация, които бяха и основната валута на парижкото светско общество.

— Той не спира да разправя на хората, че ви смята за вещица — рече тя, като се усмихна и помаха на свой познат в салона. — Каква история! Но никой не вярва, разбира се — увери ме. — Всички знаят, че ако някой е забъркан в нещо подобно, това е именно мосю графът.

— Така ли? — Исках да я поразпитам, но точно тогава изникна хер Герстман и плесна с ръце, сякаш укротяваше квачки.

— Елате, дами! Вече се събрахме, пеенето започва!

Докато хорът се събираше около клавесина, аз се озърнах към нишата, където бях оставила Мери Хокинс. Стори ми се, че завесата помръдва, но не бях сигурна. А щом музиката започна и гласовете запяха, като че ли дочух ясно високо сопрано откъм нишата — но и за това не бях сигурна.

— Много хубаво пееш, сасенак — каза Джейми, когато се върнах при него зачервена и останала без дъх. Той ми се усмихна и ме потупа по рамото.

— Ти пък откъде знаеш? — попитах, след като поех чашата с винен пунш от един прислужник. — Не можеш да различиш една песен от друга.

— Ти беше доста шумна — отвърна невъзмутимо. — Чух всяка дума. — Усетих как се скова леко до мен и се обърнах да видя какво — или кого — гледа.

Жената, която тъкмо влизаше в салона, беше дребна, стигаше едва до средата на гърдите му. Имаше ръце и крака като на кукла и тънки вежди на порцеланова фигурка над наситеночерни очи. Движеше се с толкова лека походка, сякаш се носеше над пода.

— Това е Анализ дьо Марияк — казах с възхищение. — Не е ли красива?

— О, да. — Нещо в гласа му ме накара да го погледна. Връхчетата на ушите му бяха леко порозовели.

— Мислех, че си прекарал времето във Франция в уроци по фехтовка, а не в романтични завоевания — казах сопнато.

За моя изненада той се засмя. Анализ го чу и се обърна към нас. Великолепна усмивка озари лицето ѝ, щом видя Джейми да се извисява над тълпата. Тя се обърна, сякаш да тръгне към нас, но вниманието ѝ беше привлечено от един господин с перука и лилав копринен жакет, който хвана собственически крехката ѝ ръка. Тя размаха очарователно ветрилото си към Джейми в жест на съжаление, преди да посвети вниманието си на новия си компаньон.

— Какво смешно има? — попитах аз, защото той още се усмихваше широко.

Внезапно се обърна към мен.

— Нищо, сасенак. Защото спомена за фехтовката. Всъщност първият ми дуел — е, единственият — беше заради Анализ дьо Марияк. Когато бях на осемнайсет.

Говореше леко замечтано и гледаше след изящната тъмна глава, обградена от напудрени коси и тук-там по някоя модерна розова перука за разнообразие.

— Дуел ли? С кого? — Озърнах се с тревога за някаква мъжка притурка към порцелановата кукла, която би могла да продължи старата вражда.

— О, той не е тук. — Правилно беше схванал погледа ми. — Той е мъртъв.

— Убил си го? — попитах твърде високо от притеснение. Няколко глави се обърнаха към нас, а Джейми ме хвана за лакътя и ме насочи към най-близките френски прозорци.

— По-тихо, сасенак. Не съм го убил. Исках — добави мрачно, — но не го убих. Умрял е преди две години от възпаление на гърлото. Джаред ми каза.

Поведе ме по една алея в градината, осветена от слуги с фенери, които стояха като истукани на пет ярда един от друг, като се започне от терасата чак до фонтана в края на алеята. Насред огромния басейн четири делфина плюеха струи вода над подразнен Тритон в центъра, който размахваше към тях тризъбеца си.