Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— И така — усмихна се неволно Джейми, — той не можел да остане при жената, но и не можел да излезе през вратата, затова вдигнал прозореца и изскочил на покрива. Почти стигнал до улицата по улуците, когато се появила нощната стража и трябвало да се катери пак нагоре. Известно време пълзял по хлъзгавите плочи около комините, докато не се сетил, че ние живеем само през три къщи, а покривите са достатъчно близо един до друг, за да ги прескача.

— Хм. — Усещах как топлината се завръща в пръстите на краката ми. — С каретата ли го изпрати?

— Не, взе един кон от конюшнята.

— Ако е пил от портвайна на Джаред, дано успее да се добере до Монмартър. Доста е далече.

— Без съмнение ще е студено и мокро пътуване — отвърна Джейми самодоволно като човек, сгушен в топло легло до законната си съпруга. Духна свещта и ме прегърна.

— Впрочем, да му е за урок — прошепна. — Един мъж трябва да се ожени.

Слугите ставаха призори, лъскаха приборите и чистеха за вечерята с мосю Дюверне този ден.

— Не знам защо си правят труда — казах на Джейми. Лежах със затворени очи и слушах суматохата долу. — Трябва само да позабършат шахматната дъска и да извадят бутилка бренди. Той няма да забележи нищо друго.

Той се засмя и ме целуна за довиждане.

— Нека работят. Ще трябва да хапна добре, ако искам да го победя отново. — Потупа ме по рамото. — Отивам в склада, сасенак; ще се прибера навреме, за да се облека за вечерята.

Докато се чудех какво да правя, за да не се пречкам на слугите, най-сетне реших да накарам един лакей да ме придружи до дома на Дьо Роан. Вероятно Луиз имаше нужда от утеха след свадата през нощта. Повтарях си скромно, че изобщо не съм водена от най-вулгарно любопитство.

Когато се върнах късно следобед, открих Джейми в едно кресло близо до прозореца. Беше вдигнал крака на масата с разтворена яка и рошава коса и четеше някакви документи. Вдигна очи и се усмихна широко.

— Сасенак! Ето те най-после! — Свали дългите си крака от масата и дойде да ме прегърне. Зарови лице в косата ми, после се отдръпна и кихна. Пак кихна, отдръпна се и бръкна в ръкава си за носна кърпа.

— На какво миришеш, сасенак? — Притисна кърпичката до носа си точно навреме, за да потуши поредната мощна кихавица.

Извадих от деколтето си малка муска.

— Жасмин, рози, зюмбюл и момина сълза… амброзия също — добавих, когато той подсмръкна и кихна пак в кърпата. — Добре ли си? — Озърнах се къде да хвърля муската и накрая я пуснах в една кутия за хартия на моето писалище в другия край на стаята.

— Да, ще се оправя. Каква е тоз зюм… зюм… ПЧИХИ!

— Господи! — Бързо отворих прозореца и му направих знак да се приближи. Той послушно подаде глава навън под лекия ръмеж и вдиша свежия въздух.

— О, така е по-добре — каза с облекчение, когато се прибра след няколко минути. — Сега пък какво правиш, сасенак?

— Мия се — обясних, развързвах връзките на роклята си.

— Или поне се приготвям да се мия. Цялата съм в масло от зюмбюл. — Той примигваше. — Ако не се измия, сигурно ще експлодираш.

Той попи замислено носа си и кимна.

— Имаш право, сасенак. Да кажа ли на лакея да донесе топла вода.

— Не, няма нужда. Ще се изплакна набързо, повечето ще се отмие — уверих го аз, докато се разкопчавах трескаво. Вдигнах ръце да събера косата си на тила, а Джейми внезапно се наведе, хвана ме за китката и вдигна още повече ръката ми.

— Какво правиш?

— Ти какво си направила, сасенак? — Взираше се под мишницата ми.

— Избръснах се — отвърнах гордо. — Или по-скоро ги изскубах с восък. Луиз беше извикала servant aux petits soins тази сутрин и тя обслужи и мен.

— Восък ли? — Джейми погледна диво към свещта до каната, после пак мен. — Сложила си восък под мишниците си?

— Не такъв восък — уверих го аз. — А ароматизиран пчелен восък. Онази жена го загря и после го намаза. Щом изстине, просто го дърпаш — смръщих се при спомена. — Ето, виж, вече е плешива като чичо ти Боб.

— Чичо Боб никога не би си причинил подобно нещо — каза строго Джейми. — Защо го направи, за бога? — Вгледа се по-внимателно в мястото, още държеше ръката ми. — Не… болеше ли… — Пак кихна. Пусна ръката ми и отстъпи бързо.

— Малко — признах аз. — Но си струва, не мислиш ли? — Вдигнах и двете си ръце като балерина и бавно се завъртях.

— За първи път от месеци се чувствам истински чиста.

— Да си е струвало ли? — Звучеше леко замаян. — Какво общо имат с чистотата оскубаните подмишници?