Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Той огледа парчето.

— Ако можеш да спреш да говориш за гангренясали нокти на крака, докато това слезе до стомаха ми, тогава искам.

Едва сега забелязах, че бузите му са побелели и ноздрите му са се свили. Налях чаша вино и му я подадох, после пак се захванах с пая.

— А как мина твоят ден, скъпи? — попитах скромно.

Болницата на Ангелите стана моето убежище. Рязката и лишена от увъртания прямота на сестрите и пациентите беше прекрасно освежаваща след непрекъснатите интриги на дворцовите дами и господа. Бях сигурна и че ако нямам възможността да отпусна малко лицевите си мускули в нормално изражение, която болницата ми предоставяше, лицето ми бързо ще застине в маска на блудкава превзета усмивка.

След като се увериха, че знам какво върша и не искам нищо от тях освен превръзки и марли, сестрите бързо ме приеха. След първоначалния шок от акцента и титлата ми, ме приеха и пациентите. Обществените предразсъдъци са много голяма сила, но те изчезват при наличието на компетентност и умения, когато има спешна нужда от тях.

Макар и вечно заета, майка Хилдегард започна да отделя все повече време на работата ми. Тя никога не ме заговаряше първа, само поздравяваше „ Bonjour , мадам”, но често усещах как погледът на малките хлътнали очи се впива в гърба ми, докато се навеждах над леглото на старец с херпес зостер или размазвах мехлем с алое по мехурите на дете, изгоряло в някой от обичайните за бедните квартали пожари.

Тя като че ли никога не бързаше, но покриваше огромна площ на ден, като обикаляше по сивите камъни на отделенията с разкрач от един метър, а малкото ѝ бяло кученце Бутон бързаше по петите ѝ.

То с нищо не напомняше на пухкавите любимци на придворните дами. Приличаше на кръстоска между пудел и дакел и имаше груба сплъстена козина, която висеше на фъндъци от издутото коремче и късите криви крачета. Лапите му, с раздалечени пръсти с черни нокти, тракаха трескаво по камъните, докато то припкаше след майка Хилдегард, вирнало муцуна в летящите ѝ черни поли.

— Това куче ли е? — Попитах един от санитарите, когато за първи път видях Бутон да снове из болницата след господарката си.

Той спря да бърше пода и погледна след завитата рошава опашка, която изчезна в следващото отделение.

— Ами — отвърна със съмнение — майка Хилдегард казва, че е куче. Не ща аз да съм тоя, дето ще рече, че не е.

Когато се сприятелих със сестрите, санитарите и с лекарите, които идваха в болницата, чух и другия мнения относно Бутон, които варираха от толерантни до суеверни. Никой не знаеше откъде го е взела майка Хилдегард, нито защо. Той беше член на персонала вече няколко години, и то с ранг — според мнението на майка Хилдегард, което единствено бе от значение, — доста по-висок от този на сестрите и равен на повечето от посещаващите болницата лекари и аптекари.

Част от последните се отнасяха към него с подозрение и отвращение, други с шеговита добродушност. Един хирург го наричаше — когато Майката не чуваше — „отвратителния плъх”, друг — „смрадливия заек”, а един дребен късокрак човек, който правеше марли, го поздравяваше съвсем открито с „мосю Льо Парцал”. Монахините го смятаха за нещо средно между талисман и тотем, а помощникът на свещеника от катедралата, който беше ухапан по крака, докато даваше последно причастие на пациент, ми сподели собственото си мнение за Бутон: той бил един от по-нисшите демони, маскиран като куче по потайни и нечестиви причини.

Въпреки не особеното ласкавия тон на свещеника, аз реших, че вероятно той е най-близо до истината. Защото след като няколко седмици наблюдавах въпросната двойка, стигнах до заключението, че Бутон всъщност е най-близкото същество на майка Хилдегард.

Тя говореше често с него, но не както се говори с куче, а като с равен, с когото обсъждаш важни въпроси. Когато тя спреше до някое легло, Бутон скачаше на дюшека и душеше стреснатия пациент. Понякога сядаше, често в краката на горкия човек, излайваше веднъж и поглеждаше питащо майката, размахал пухкавата си опашка, сякаш търсеше мнението ѝ за поставената от него диагноза. И тя винаги го даваше.

Макар че бях любопитна относно това поведение, не бях имала възможността да огледам отблизо странната двойка по време на работа до една мрачна дъждовна утрин през март. Седях до леглото на един каруцар на средна възраст, говорех си с него за това-онова и се опитвах да установя какво, по дяволите, му има.

Той беше постъпил преди седмица. Единият му пищял беше попаднал в колелото на каруца, защото беше скочил от нея, преди да е спряла. Имаше сложна фрактура, но без усложнения. Аз наместих костта и раната като че ли зарастваше добре. Тъканта бе розова, с добра гранулация, нямаше лоша миризма или издайническите червени жилки, нито пък беше твърде чувствителна, нищо, което да обясни защо мъжът още изгаряше от треска и изхвърляше тъмна, смрадлива урина, говореща за тежка инфекция.