Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Фъргъс тепаше по петите ми и ме дърпаше за ръкава.

— Мадам! — шепнеше трескаво. — Мадам! Господарят ми нареди да ви водя до дома всеки ден и да не позволявам на нежелани…

— Ето, готово. Мадам, седнете; момчето може да седне до вас. — Без да обръща внимание на виковете му, мосю Форе го вдигна и го хвърли небрежно в каретата.

Тя беше малка, открита, но елегантна, с тъмносини кадифени седалки и балдахин, който защитаваше пътниците от капризите на времето или пръските кал. Нямаше герб или друга украса на вратата; мосю Форе не беше благородник, а вероятно богат буржоа.

По пътя водихме любезен разговор на медицински теми, а Фъргъс се цупеше в ъгъла и гледаше кръвнишки изпод рошавия си бретон. Когато спряхме на Рю Тремулин, той скочи от каретата, без да изчака кочияшът да отвори вратата, и хукна към къщата. Аз го изгледах учудена и се обърнах да се сбогувам с мосю Форе.

— Наистина няма защо — увери ме той изискано в отговор на моите благодарности. — Вашият дом така или иначе ми беше на път. А не бих доверил такава прекрасна дама на никой друг по улиците на Париж в този късен час. — Подаде ми ръка да сляза от каретата и аз тъкмо понечих да кажа още нещо, когато портата зад нас се отвори с трясък.

Обърнах се точно навреме, за да видя как изражението на Джейми се променя от раздразнение в огромна изненада.

— О! Добър вечер, мосю. — Поклони се на Форе, който отвърна тържествено. — Съпругата ви ми достави изключителното удоволствие да се погрижа за сигурността ѝ тази вечер, милорд. А що се отнася до късния час, моля ви да хвърлите вината за това изцяло на моите плещи. Тя беше така добра да ми помогне в една малка задача в Болницата на Ангелите.

— Предполагам — отвърна Джейми с примирение. — Все пак — добави на английски и вдигна вежда към мен — един обикновен съпруг не е чак толкова привлекателен като възпалени черва или гнойни пъпки, предполагам? — Ъгълчетата на устата му потрепнаха и аз разбрах, че не е ядосан, а само малко притеснен заради закъснението ми. Дори почувствах вина.

Джейми се поклони на мосю Форе, хвана ме над лакътя и ме подкара към портата.

— Къде е Фъргъс? — попитах още щом вратата се затвори след нас. Джейми изсумтя.

— В кухнята. Сигурно си чака наказанието.

— Наказание ли? Защо?

Той се засмя.

— Ами, аз си седях в кабинета и се чудех къде си се запиляла, и тъкмо щях да тръгвам към болницата, когато вратата рязко се отвори, младият Фъргъс влетя вътре, хвърли се на пода в краката ми и започна да ме умолява да не го убивам.

— Да го убиеш? Как така?

— И аз това се питах, сасенак. Реших, че сигурно са ви нападнали по пътя — по улиците има много опасни банди и обирджии. Помислих, че те е изгубил и затова се държи така. Но той каза, че си пред портата, затова изтичах да видя дали си добре. Той тичаше след мен и не спираше да дърдори, че бил предал доверието ми и не заслужавал да ме нарича „свой господар” и ме умоляваше да го пребия до смърт. Тогава не ми беше до това. Казах му, че ще се занимавам с него по-късно, и го изпратих в кухнята.

— О, Господи! Той наистина ли смята, че е предал доверието ти, само защото малко закъснях?

Джейми ме погледна накриво.

— Да. И е точно така, щом е позволил да пътуваш в компанията на непознат. Кълне се, че щял да се хвърли пред конете, за да не ти позволи да се качиш в каретата, само че ти — наблегна Джейми — си изглеждала в добри отношения с него.

— Разбира се, че ще съм в добри отношения — отвърнах възмутено. — Току-що му помогнах да намести крак.

— Хм…

Този аргумент му се стори неубедителен.

— Е, добре — съгласих се с неохота. — Вероятно не биваше да закъснявам толкова. Но той изглежда почтен човек, а аз много бързах да се прибера. Знаех, че ще се тревожиш. — Все пак ми се искаше да бях обърнала повече внимание на трескавия шепот на Фъргъс. Тогава мислех само как да се прибера възможно най-скоро.

— Няма да го набиеш, нали? — попитах с тревога. — Той няма никаква вина, аз настоях да тръгнем с мосю Форе. Ако някой заслужава бой, това съм аз.

Джейми се обърна към кухнята и вдигна сардонично вежда към мен.

— Така е, но тъй като ти се заклех да не го правя, ще трябва да се задоволя с Фъргъс.

— Джейми! Недей! — Дръпнах го за ръката. — Джейми! Моля те! — Тогава видях усмивката в ъгълчетата на устата му и въздъхнах с облекчение.

— Не — рече той и усмивката излезе на показ. — Не мисля да го убивам — нито да го бия. Може да му издърпам ухото веднъж-дваж само за да опазя честта му. Той смята, че е извършил огромно престъпление, и не мога да го подмина без някакъв израз на неодобрение.