Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Спря пред вратата на кухнята, за да запретне ръкави и да отвори яката си.

— Добре ли съм? — попита ме, приглаждайки назад гъстата си рошава коса. — Вероятно трябва да си сложа и жакета — не съм сигурен, какво се носи при прилагането на наказания.

— Изглеждаш чудесно — отвърнах, едва потисках усмивката си. — Много суров.

— О, това е добре. — Изпъна рамене и стисна устни. — Надявам се да не се разсмея, това ще провали всичко. — И бутна вратата към кухненското стълбище.

Атмосферата в кухнята обаче никак не беше весела. При влизането ни обичайното бърборене спря и целият персонал се отдръпна в единия край на стаята. Всички стояха неподвижно, после нещо се размърда между две слугини и Фъргъс излезе пред нас.

Лицето му беше бяло и мокро от сълзи, но вече не плачеше. Поклони се с огромно достойнство, първо на мен, после на Джейми.

— Мадам, мосю, аз съм посрамен — каза тихо, но отчетливо. — Не заслужавам да ви служа, но все пак ви моля да не ме изхвърляте. — Пискливото гласче потрепери малко при тези думи и аз прехапах устна. Фъргъс погледна към слугите, сякаш за морална подкрепа, и получи окуражаващо кимване от Фернан, кочияша. Пое дълбоко дъх за кураж, изправи гръб и заговори на Джейми: — Готов съм да изтърпя наказанието си, милорд — каза той и след миг един от лакеите излезе напред, поведе го към ожулената дървена маса, мина от другата страна, хвана го за ръцете и го издърпа върху масата.

— Но… — започна Джейми, смаян от бързия развой на събитията. Не продължи, защото Магнус, възрастният иконом, пристъпи тържествено напред. На металния поднос в ръцете му лежеше коженият каиш, на който остреха кухненските ножове.

— Ами… — Джейми ме погледна безпомощно.

Аз направих крачка назад, а той ме стисна здраво за ръката и присви очи.

— Не, не може, сасенак — прошепна на английски. — Ако трябва да го направя, ти ще гледаш!

Той поглеждаше отчаяно ту бъдещата си жертва, ту инструмента на наказанието, после се предаде.

— О, по дяволите! — промърмори под нос на английски и грабна каиша от Магнус. Огъна го между ръцете си; беше три инча широк и около четвърт инч дебел — страховито оръжие. Джейми тръгна с огромно омерзение към проснатото на масата момче.

— Добре тогава. — Огледа яростно стаята. — Десет удара и ме искам да чувам и гък. — Няколко слугини пребледняха и се вкопчиха една в друга, но иначе в кухнята цареше пълна тишина, когато Джейми вдигна каиша.

При първото изплющяване подскочих и слугините изпискаха тихо, но Фъргъс не издаде и звук. Детето потрепери, Джейми затвори за миг очи, стисна устни и продължи да изпълнява присъдата. Прилоша ми, не спирах да бърша длани в полата си. В същото време ми идеше да се разсмея заради ужасния фарс на цялата ситуация.

Фъргъс изтърпя всичко в пълно мълчание и когато Джейми приключи и отстъпи блед и изпотен, малкото телце остана така неподвижно, че се изплаших да не е мъртъв — от шока, ако не от ударите. После през него премина силна тръпка, плъзна се назад и се надигна сковано от масата.

Джейми хукна да го хване за ръката и с тревога приглади подгизналата от пот коса от челото му.

— Добре ли си? Господи, Фъргъс, кажи ми, че си добре!

Момчето беше съвсем пребледняло, с ококорени очи, но се усмихна на загрижеността на господаря си и големите зъбчета блеснаха.

— Да, милорд — изпъшка то. — Простен ли съм?

— Господи! — прошепна Джейми и го притисна здраво към гърдите си. — Разбира се, че си простен, глупако. — Държа го много дълго и го люлееше лекичко. — Не искам да го правя отново, чуваш ли?

Фъргъс кимна с блеснали очи, после се откъсна от него и падна на колене пред мен.

— Вие прощавате ли ми, мадам? — Събра молитвено длани пред себе си и погледна предано нагоре като бурундуче, което моли за орех.

Имах чувството, че ще умра на място от ужас, но събрах достатъчно самообладание, за да се наведа и да го изправя на крака.

— Няма нищо за прощаване — казах му твърдо, бузите ми пламтяха. — Ти си много смел младеж, Фъргъс. Защо… защо не идеш да хапнеш нещо?

В този миг напрежението в кухнята изчезна, сякаш всички едновременно въздъхнаха дълбоко. Другите слуги пристъпиха напред и задърдориха притеснени на момчето, поздравяваха го, а той приемаше почестите за своя героизъм. Ние с Джейми тръгнахме към покоите си на горния етаж.

— Господи! — въздъхна той и се свлече в креслото, беше напълно изтощен. — Мили Боже! Богородице и всички архангели! Трябва да пийна. Недей да звъниш! — Извика притеснен, макар че не бях посегнала към въжето на звънеца. — Не бих могъл да се изправя пред някой от тях сега.