Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Джейми примигна и спря рязко при нападението. Заслони очи от светлината и се вгледа в сенките вътре.

— О, здравей, куче — рече учтиво и пристъпи напред. Бутон повиши ръмженето с няколко децибела и отстъпи.

— О, така ли? — Джейми присви очи към него. — Помисли си пак, приятел! Доста едричък съм аз теб. На твое място не бих прибързвал.

Бутон леко отстъпи позиции, но не спираше да ръмжи.

— Освен това съм по-бърз — добави Джейми и отскочи леко настрани. Зъбите на Бутон изщракаха на сантиметри от прасеца му. Джейми се облегна на стената, скръсти ръце и кимна на кучето.

— Добре де, имаш право. Опре ли до зъби, теб те бива повече. — Бутон вдигна подозрително едното си ухо, но пак заръмжа.

Джейми скръсти крака като човек, който няма закъде да бърза. Многоцветната светлина от прозореца обливаше лицето му в синьо и го караше да прилича на някоя от мраморните статуи в съседната катедрала.

— Сигурно си имаш по-важна работа от това да плашиш невинни посетители? — попита разговорливо той. — Чувал съм аз теб — ти си онази прочута личност, която надушва болестите, нали? Тогава защо ти губят времето с охраняване на врати, когато можеш да душиш смрадливи гноясали пръсти и пъпчасали задници? Би ли ми отговорил, ако обичаш?

Бутон отговори с остро излайване.

Зад мен се чу шумолене на поли и майка Хилдегард излезе от вътрешния си кабинет.

— Какво става? — попита тя, щом ме видя да надничам от ъгъла. — Посетители ли имаме?

— Бутон има разногласия със съпруга ми.

— Аз не бих се изразил така, приятел — заплашваше го Джейми. Едната му ръка се стрелна към брошката, която държеше наметката на рамото му. — Като те шибна с т’ва наметало, друга ще запееш! О, бонжур, мадам!

— Бонжур, мосю Фрейзър. — Тя наклони елегантно воала си, повече за да скрие широката усмивка. — Виждам, че вече се познавате с Бутон. Вероятно търсите съпругата си?

Реших, че е време, и излязох от кабинета ѝ. Моят предан съпруг ме погледна и веднага стигна до правилните заключения.

— Значи си стоя там и гледа, а, сасенак? — попита ме сухо.

— Гледах — отвърнах със самодоволството на една от любимките на Бутон. — Какво щеше да правиш с него, след като гo омотаеш с наметалото?

— Щях да го изхвърля през прозореца и да си плюя на петите — каза той и се озърна със страх към внушителната фигура на майка Хилдегард. — Тя нали не знае английски?

— Не, за твой късмет — отговорих аз. Преминах на френски: — Ma mere, je vous presente mon mari, le seigneur de Broch Tuarach. [14] Майко, да ви представя съпруга си, милорд Брох Туарах. — Бел. прев.

— Милорд. — Майка Хилдегард вече беше овладяла чувството си за хумор и го поздрави с обичайното си изражение на страховита сърдечност. — Съпругата ви ще ни липсва, но ако имате нужда от нея, разбира се…

— Не съм дошъл за съпругата си — прекъсна я Джейми. — Дойдох при вас, ma mere.

Настанен в кабинета на майка Хилдегард, Джейми остави документите, които носеше, на лъскавото ѝ писалище. Бутон лежеше в краката на господарката си и го държеше под око. Положи муцуна между лапите си, но ушите му стърчаха, а горната устна разкриваше един зъб, в случай че бъде призован да разкъса госта парче по парче.

Джейми го изгледа с присвити очи и поотмести крака от потрепващия черен нос.

— Хер Герстман ми заръча да се консултирам с вас за тези документи, майко — каза той, разви дебелия свитък и приглади листите с длани.

Майка Хилдегард го изгледа за миг с вдигната дебела вежда. После насочи вниманието си към документите с онзи присъщ на администраторите трик да се съсредоточава върху проблема, като все още е в състояние да долови и най-слабата вибрация на спешност от дълбините на болницата.

— Да? — Грубият ѝ пръст плъзна по нотите, сякаш успяваше да чуе музиката само като ги докосваше. Пръстът потрепна и отмести листа, за да разкрие следващия. — Какво искате да знаете, мосю Фрейзър?

— Не зная, майко. — Джейми се наведе напред. Докосна черните редове и попи леко петно от мастило. — Има нещо странно в тази музика.

Широката уста на монахинята се раздвижи в нещо като усмивка.

— Така ли, мосю Фрейзър? Все пак ми се струва — вярвам, че няма да се засегнете, — че за вас музиката е… ключалки, за която нямате ключ?

Джейми се засмя и една минаваща по коридора сестра се извърна сепната от подобен звук в обителта на болницата. Тук беше шумно, но смях рядко се чуваше.

— Това е много деликатно описание на моя недъг, майко. И все пак е вярно. Бихте ли изпели една от тези мелодии. — Пръстът му, по-дълъг и много по-тънък, но почти толкова грамаден като този на майка Хилдегард, потупа по пергамента. — Не мога да различа дали е църковен химн, или „Благородната дама”. Освен по думите — добави с усмивка.