Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Заглавието гласеше „Голдберг вариации”, изписано с криви и размазани букви. Докоснах хартията със страхопочитание, преглътнах и погледнах пак пюпитъра. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера какво има предвид.

— Права сте, същото е! Тук-там има различна нота, но в общи линии е същото като оригиналната тема на Бах. Колко странно!

— Нали? — рече тя с дълбоко удовлетворение. — Е, защо този анонимен композитор краде мелодии и ги използва по толкова странен начин?

Това явно беше реторичен въпрос и аз не отговорих, а зададох друг:

— Музиката на Бах модерна ли е напоследък, майко? — Не бях я чувала в музикалните салони.

— Не — поклати глава тя. — Хер Бах не е добре познат във Франция; мисля, че беше слабо известен в Германия и Австрия преди петнайсет-двайсет години, но дори тогава музиката му не се изпълняваше често пред публика. Опасявам се, че тя не е лесно поносима, да, интелигентна е, но ѝ липсва душа. Хм. Вижте тук! — Дебелият показалец почука на няколко места по листа и обърна бързо страниците. — Той повтаря почти същата мелодия, но всеки път променя ключа. Мисля, че точно това е привлякло вниманието на съпруга ви. Очевидно е дори за човек, който не разбира ноти, заради промяната на тоналността.

Така беше; всяка промяна на ключа беше отбелязана с двойна вертикална линия, последвана от нов дискантов ключ и промяна в тоналността.

— Пет ключа за толкова кратка мелодия — каза тя, посочвайки последния. — И промените нямат никакъв музикален смисъл. Вижте, основната линия е абсолютно същата и все пак променяме от си бемол мажор до ла мажор, с три диеза. И още по-странно преминава към два диеза и все пак използва наслуки сол диез!

— Наистина много странно! — Добавянето на сол диез към част, която е била в ре мажор, правеше мелодията идентична с тази в частта в ла мажор. С други думи, нямаше никаква причина за промяната на ключа.

— Не знам немски — казах аз. — Може ли да ми прочетете думите, майко?

Тя кимна и черният ѝ воал изшумоля при движението, малките очи бяха вперени в нотите.

— Какви отвратителни стихове! — прошепна на себе си. — Не че съм очаквала някаква велика поезия от немците, но наистина… И все пак — замълча, разклащайки воала си. — Ако съпругът ви правилно предполага, че това е някакъв шифър, значи посланието е скрито в думите. Самите те вероятно нямат голямо значение.

— А какво пише?

— „Пастирката моя лудува с агънцата си из зелените хълмове” — прочете тя. — Ужасна граматика, макар че при писането на песни има известна свобода, ако трябва да се спази римата, особено при любовните песни.

— Знаете толкова много за любовните песни? — попитах с любопитство. Майка Хилдегард беше пълна с изненади.

— Всяко добро музикално произведение в същността си е любовна песен — отвърна тя делово. — Но на въпроса ви — да, добре съм запозната. Когато бях момиче — големите ѝ зъби проблеснаха в усмивка, вероятно съзнаваше, че трудно ще си я представя като момиче, — бях нещо като дете-чудо. Можех да изсвиря по памет всичко, което чуя, и написах първата си композиция на седем години. — Посочи блестящия клавесин. — Семейството ми беше богато; ако бях мъж, без съмнение щях да стана музикант. — Говореше простичко, без следа от съжаление.

— Сигурно пак щяхте да можете да композирате музика, ако се бяхте омъжили? — попитах аз.

Тя разпери огромните си ръце. Бях ги виждала да стискат забит в кост нож, да наместват изкълчена става, да придържат окървавената глава на дете, която се подава между краката на майката. И бях виждала тези пръсти да се носят по абаносовите клавиши като пеперудени криле.

— Е — рече след миг, — за това е виновен свети Анселм.

— Така ли?

Усмихна се на изражението ми. Грозното ѝ лице беше претърпяло пълна промяна от строгата фасада за пред обществото.

— О, да! Моят кръстник, старият крал-слънце — добави небрежно тя, — ми подари книга с жития на светците на първото ми причастие, когато бях на осем. Такава красива книга, с позлатени страници и скъпоценни камъни по корицата. Беше по-скоро произведение на изкуството, отколкото литература. Все пак я прочетох. Всички истории ми харесаха — особено тези за мъчениците, — но една фраза от житието на свети Анселм докосна нещо в душата ми.

Тя затвори очи и наклони глава назад.

— „Свети Анселм бил много мъдър и учен човек, лекар. Но той бил и епископ и се грижел за своето паство — не само за земните им нужди, но и за душата им.” Историята описваше всичките му дела и завършваше така: „Накрая той умрял след пълноценен живот и така спечелил своята корона в Рая.” — Замълча и събра ръце на коленете си.