Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Ще ви посвиря — обяви тя. — Ще ви помогне да се успокоите преди сън.

Музиката беше лека и утешаваща, с приятна мелодия, която сновеше нагоре-надолу в сложен и приятен модел, но без мощта на Бах.

— Вие ли я написахте? — попитах в паузата, когато вдигна ръце преди заключителната част.

Тя поклати глава, без да се обръща.

— Не, мой приятел. Жан-Филип Рамо. Добър теоретик, но в композициите му липсва страст.

Сигурно съм задрямала, музиката ме унесе, защото се събудих внезапно от шепота на сестра Мадлен. Топлата ѝ ръка стискаше здраво моята. Аз се изправих и тръгнах след нея.

Погледнах назад и видях широкия черен гръб на майка Хилдегард. Раменете бяха сведени под воала ѝ, докато свиреше, забравила за света извън нейното малко светилище. На дъските до краката ѝ лежеше Бутон с нос между лапите, малкото му телце беше изпънато като игла на компас.

— Е, — каза Джейми, — май ще се окаже, че не са само слухове.

— Май? Предложение от петдесет хиляди паунда звучи съвсем определено. — Петдесет хиляди паунда по сегашните стандарти бяха годишният приход на едно средно голямо херцогство.

Той вдигна цинично вежда над нотните листа, които бях донесла от манастира.

— Да, но са се подсигурили: Чарлс или Джеймс трябва да отидат в Англия. Ако Чарлс отиде в Англия, значи вече ще е получил подкрепа и от други места, за да мине първо през Шотландия. Не — потърка замислено брадичка, — интересното в това предложение е друго. То е първият ясен знак, че Стюартите — или поне един от тях — полагат някакви усилия да си върнат трона.

— Един от тях? Според теб Джеймс няма общо с това? — Погледнах шифрованото послание с още по-голям интерес.

— То е изпратено до Чарлс — напомни ми Джейми — и идва от Англия, не от Рим. Пакетът беше с английски печати, а и от писмата на Джеймс досега… — поклати смръщен глава. Още не се беше избръснал и утринната светлина улавяше по някоя медна искра сред кестенявата четина на брадата му.

— Пакетът беше отворен; Чарлс е видял този ръкопис. На него няма дата, затова не знам кога е пристигнал. И разбира се, не разполагаме с писмата, които той е изпратил на баща си. Но в писмата на Джеймс не се споменава за човек, който може да е композирал това, камо ли пък за някакви конкретни обещания за подкрепа от Англия.

Разбирах накъде бие.

— А Луиз дьо ла Тур все дърдори как Чарлс щял да анулира брака ѝ и да я вземе за жена, щом стане крал. Искаш да кажеш, че не ги е наприказвал само за да я впечатли?

— Може би не. — Наля вода от каната в умивалника и намокри лицето си, за да се избръсне.

— Значи е възможно Чарлс да действа на своя глава? — попитах ужасена и заинтригувана от тази възможност. — Джеймс го е изпратил да се преструва, че търси възможност за реставрация, за да впечатли Луи, но…

— Чарлс не се преструва? — попита Джейми. — Да, така изглежда. Има ли кърпа тук, сасенак? — Опипваше масата със затворени очи. Отдръпнах бързо нотните листи и намерих кърпата. Беше закачена на крака на леглото.

Джейми огледа критично бръснача си, реши, че ще свърши работа, и се наведе пред огледалото на тоалетката ми, за да сапуниса бузите си.

— Защо аз да не мога да си махам космите от краката и подмишниците, а ти можеш да си бръснеш лицето? — попитах, докато го гледах как издава надолу горната си устна, за да се обръсне под носа с леки, къси движения.

— Права си — отвърна, присвил очи пред огледалото. — Но ако не се обръсна, ужасно сърби.

— Пускал ли си някога брада?

— Не нарочно. — Сега бръснеше бузата си. — Но докато живеех като беглец в Шотландия, хубавичко брадясвах. Ако трябваше да избирам дали да се бръсна всяка сутрин с ледена вода и тъп бръснач или да ме сърби, избирах да ме сърби.

Засмях се. Гледах как плъзга бръснача по контура на брадичката си с едно дълго движение.

— Не мога да си те представя с голяма брада. Виждала съм те само с набола.

Той се усмихна с едната страна на устата си, другата изви нагоре, за да се обръсне под високата широка скула.

— Следващия път, когато ни поканят във Версай, сасенак, ще попитам дали можем да разгледаме кралския зоопарк. Там има едно създание, което един морски капитан донесъл от Борнео на Луи. Нарича се орангутан. Виждала ли си?

— Да, в зоопарка в Лондон имаше два преди войната.

— Тогава знаеш как изглеждам с брада — каза той и ми се усмихна, след като приключи бръсненето с внимателно плъзгане на бръснача по брадичката си. — Рошав и проскубан. Като виконт Марини, само че червен.