Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Не е помятане — каза мосю Флеш на Джейми, който кръжеше зад рамото му. — Няма кървене. — Видях една от присъстващите дами да се взира потресена в белезите по гърба на Джейми. Хвана друга за ръкава и го посочи.

— Вероятно е възпаление на жлъчния мехур — каза мосю Флеш. — Или болки в черния дроб.

— Идиот — изсъсках през зъби.

Мосю Флеш ме изгледа високомерно иззад огромния си нос и със закъснение го окичи със златно пенсне за по-голям авторитет. Сложи ръка на мокрото ми чело и случайно закри очите ми, за да не мога да го гледам кръвнишки.

— Най-вероятно е черният дроб — каза на Джейми. — Увреждането на жлъчния мехур предизвиква събиране на жлъчни сокове в кръвта, което предизвиква болката — и временно неразположение — добави авторитетно и ме натисна по-силно, за да спра да се мятам. — Трябва веднага да ѝ пуснем кръв. Плато, леген!

Аз освободих едната си ръка и избутах неговата от главата си.

— Махай се от мен, нещастен глупак! Джейми! Не му позволявай да ме докосне с това! — Плато, помощникът на мосю Флеш, се приближаваше със скалпел и леген, а дамите зад него ахнаха и започнаха да извръщат очи, явно неспособни да гледат тази драма.

Пребледнял, Джейми се озърна към мен, после към мосю Флеш. Явно взе решение, награби нещастния Плато, издърпа го от леглото, след това го обърна и го изстреля към вратата. Прислужници и дами отстъпваха с писъци от пътя му.

— Мосю, но моля ви, мосю! — врещеше лекарят. Явно беше успял да си сложи перуката, когато го бяха извикали, но не бе имал време да се облече и ръкавите на нощната му риза се вееха като криле, докато преследваше Джейми из стаята и ръкомахаше като обезумяло плашило.

Болката пак се засили, аз изпъшках и се превих. Когато поотмина, отворих очи и видях една от дамите да се взира в мен. После по лицето ѝ прочетох как се сети за истината и без да откъсва поглед от мен, прошепна нещо на съседката си. В стаята беше твърде шумно, но аз разчетох думата по устните ѝ.

— Отрова.

Болката внезапно слезе още надолу със страховито гъргорене и аз най-сетне разбрах какво ми има. Не беше спонтанен аборт. Не беше апандисит, не беше и възпален черен дроб. Не беше и точно отрова. Беше каскара саграда.

— Ах ти! — извиках аз и пристъпих заплашително към мастър Раймон, който се свиваше зад тезгяха си под егидата на препарирания крокодил. — Ти! Ти, проклет червей с жабешко лице!

— Аз ли, мадона? Нещо да съм ви сторил?

— Освен че ми докара ужасна диария в присъствието на трийсетина души, ме накара да си помисля, че пометвам, и изплаши съпруга ми до смърт?

— О, съпругът ви е присъствал? — Мастър Раймон изглеждаше смутен.

— Присъства — уверих го аз. Всъщност бях положила много усилия да попреча на Джейми да връхлети в аптеката му и да измъкне със сила необходимата информация. Накрая го убедих да изчака с кочияша, докато аз си поговоря със земноводния собственик.

— Но вие не сте мъртва, мадона — изтъкна дребният билкар. Не че имаше вежди, но все пак едната страна на широкото му чело се сгърчи нагоре. — Можеше да сте мъртва, нали знаете?

Заради снощния стрес и физическото изтощение след това този факт ми беше убягнал.

— Значи не е било просто гадна шега? — попитах немощно. — Някой наистина е искал да ме отрови и съм жива само благодарение на вашите скрупули?

— Вероятно вашето оцеляване не се дължи изцяло на моите скрупули, мадам. Може да е било и шега — предполагам, че каскара саграда се продава и на други места. Но аз съм продал това вещество на двама души през последния месец — и не съм ги разпитвал.

— Разбирам. — Поех дълбоко дъх и избърсах с ръкавица потта от челото си. Значи имаше двама потенциални отровители на свобода; само това ми липсваше.

— Ще ми кажете ли кои са? — попитах направо. — Може следващия път да купят от някой друг. От някой без вашите скрупули.

Той кимна, широката жабешка уста потрепна при тази мисъл.

— Възможно е, мадона. Съмнявам се, че информацията за истинските купувачи ще ви е от полза. Те бяха слуги; явно изпълняваха заповед на господаря си. Едната беше прислужница на виконтеса Дьо Рамбо; другия не го познавам.

Забарабаних с пръсти по тезгяха. Единствено граф Сен Жермен ме беше заплашвал. Възможно ли бе да е наел непознат прислужник, за да се сдобие с отрова и после да я излее в чашата ми? Като си спомних приема във Версай, реших, че е възможно. Чашите с вино бяха разнасяни от слуги, а графът не се беше доближавал до мен, но не беше трудно да подкупи някой слуга да ми даде определена чаша.