Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— Господи! Забравих за Джейми!

— Съпругът ви е тук? — Раймон се ококори и ако по принцип не беше блед, щях да реша, че е пребледнял.

— Оставих го отвън — обясних и се наведох, за да изляза през тайния отвор. — Сигурно му е омръзнало да чака.

— Почакайте, мадона! — Раймон ме хвана за лакътя. Сложи другата си ръка върху шепата ми, в която стисках белия кристал. — Този кристал, мадона, е за ваша защита.

— Да, да — отвърнах нетърпеливо, чувах как Джейми крещи все по-високо името ми. — Какво прави всъщност?

— Той е чувствителен към отрова, мадам. Ще промени цвета си при наличието на вредни вещества.

Това ме спря. Изправих се и се втренчих в него.

— Отрова? Значи…

— Да, мадона. Вероятно още сте в опасност. — Жабешкото му лице беше мрачно. — Не съм сигурен кога, нито откъде ще дойде. Ако разбера, ще ви уведомя. — Озърна се неспокойно към изхода през огнището. По стената се чуха гръмки удари.

— Моля ви, кажете го и на съпруга си, мадона.

— Не се тревожете — отвърнах и се промуших през отвора. — Джейми не хапе.

— Не се тревожа точно от зъбите му, мадам — каза той след мен, докато прекосявах с патешка походка пепелта в огнището.

Джейми тъкмо вдигаше отново кинжала си, за да удари с дръжката му по стената, когато ме видя да изниквам от камината.

— О, ето те — рече тихо. Наклони глава на една страна, докато аз изтупвах пепелта и въглените от полата си, после се намръщи, защото Раймон надникна предпазливо изпод масата.

— Ето го и нашия жабок. Той обясни ли нещо, сасенак, или да го забода при останалите? — Без да сваля очи от Раймон, той кимна към стената на външния магазин, където на дълга ивица филц бяха набодени сушени жаби.

— Чакай, чакай — побързах да кажа аз, а Раймон се скри обратно в убежището си. — Той ми обясни всичко. Всъщност дори много ми помогна.

Джейми прибра ножа с известно съжаление и посегна да извади Раймон от скривалището му. Аптекарят потрепна леко при вида му.

— Това ли е съпругът ви, мадам? — попита той, явно се надяваше да отговоря отрицателно.

— Да, разбира се. Това е съпругът ми Джеймс Фрейзър, господар на Брох Туарах — отвърнах аз и посочих Джейми, макар че бяхме само двамата. После махнах в другата посока: — Мастър Раймон.

— Това го разбрах — отвърна сухо Джейми. Поклони се и подаде ръка на Раймон, чиято глава се извисяваше едва с няколко инча над кръста му. Раймон стисна ръката му за миг и се отдръпна с леко потреперване. Гледах го развеселена.

Джейми само вдигна вежда и се облегна на ръба на масата. Скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, какво става?

Обяснявах предимно аз, Раймон ми съдействаше с едносрични потвърждения. Дребният аптекар изглеждаше напълно лишен от обичайното си остроумие и се свиваше на столче до огъня, прегърбен от притеснение. Едва когато споменах за белия кристал и предполагаемата нужда от него, той се размърда и даде признаци на живот.

— Вярно е, милорд. Не знам със сигурност дали съпругата ви или вие самият сте в опасност, или пък и двамата. Не съм чул нищо конкретно; само името Фрейзър, изречено на място, където имената рядко се споменават с добро.

Джейми го изгледа остро.

— Тъй ли? А вие често ли посещавате такива места, мастър Раймон? Свързан ли сте с тези хора?

Раймон се усмихна някак безнадеждно.

— По-скоро бих ги описал като търговски съперници, милорд.

Джейми изсумтя.

— Хм. Ако наистина опитат нещо, ще получат повече от това, което са очаквали. — Докосна кинжала на колана си и се изправи. — Все пак ви благодаря за предупреждението, мастър Раймон. — Поклони се на аптекаря, но не му подаде пак ръка. — Ако съпругата ми е склонна да ви прости, не е моя работа да се бъркам, но силно ви съветвам да се скриете в дупката си следващия път, когато виконтесата дойде в магазина ви. Хайде, сасенак.

Каретата трополеше към Рю Тремулин, Джейми мълчеше и се взираше през прозореца, скованите пръсти на дясната ръка потупваха бедрото му.

— Място, където имената не се споменават с добро — прошепна той, когато каретата зави към Рю Гамбож. — Какво може да е това място?

Спомних си кабалистичните символи по шкафа на Раймон и косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Спомних си и думите на Маргьорит за граф Сен Жермен и предупреждението на мадам Рамаж. Казах на Джейми за това и какво е споменал Раймон.

— Той може да смята всичко това за бутафория — довърших аз, — но явно познава хора, които се опитва да държи далеч от шкафа си.