Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— А после?

Явно в кръчма. След това в друга. После на място, което донякъде прилича на кръчма, но с присъствието на дами с интересен външен вид и още по-интересни таланти.

— Таланти, значи? — попитах и погледнах към белезите по крака му.

— Господи, те го направиха пред хората — потрепери той.

— Двама на масата. Право между овнешкото и варените картофи. С желе от дюли.

— Господи! — възкликна завърналата се прислужница, остави ведрото и се прекръсти.

— Тихо там — скарах ѝ се аз. Обърнах се пак към съпруга си. — А после?

После положението загрубяло, но не изгубило публичния си характер. Джейми изчака Маргьорит да излезе за още едно ведро, преди да уточни:

— … тогава Кастелоти взе дебелата червенокоска и дребната блондинка в един ъгъл и…

— А ти какво правеше през това време? — прекъснах го аз.

— Гледах — отвърна, сякаш изненадан. — Не беше редно, но нямах голям избор при тези обстоятелства.

Докато говореше, аз ровех из спорана му и извадих не само малка кесийка, но и голям метален пръстен с герб. Пробвах го на пръста си, беше много по-широк от обикновен пръстен.

— На кого е? Прилича на герба на херцог Ди Кастелоти, но собственикът му трябва да има пръсти като наденици. — Кастелоти беше кльощав италианец с вечно смръщено лице на човек с лошо храносмилане. Нищо чудно, ако се съди по историята на Джейми. Желе от дюли, Господи!

Джейми се беше изчервил чак до косата.

— Ами… — започна той, като оглеждаше с огромен интерес едно петно от кал на коляното си — то… не е за пръст.

— А за какво… — Погледнах кръглия обект с подновен интерес. — Господи! Бях чувала за това…

— Така ли? — Изглеждаше искрено скандализиран.

— Но не бях виждала. Става ли ти? — Понечих да го пробвам, но той закри веднага интимните си части с ръце.

Маргьорит пристигна с още вода и го увери:

— Не се тревожете, мосю, вече съм виждала.

Той изгледа и двете ни кръвнишки и покри скута си със завивката.

— Не стига, че цяла нощ защитавах честта си, ами ме подлагат и на разпит!

— Защитавал си честта си, значи? — Подхвърлях пръстена от ръка в ръка, като го нанизвах на показалците си. — Това какво, е подарък? Или е само назаем?

— Подарък. Не прави така, сасенак, събужда спомени.

— О, нима? Спомени значи…

— Не за мен! Нали не мислиш, че ще правя такива неща? Аз съм женен мъж!

— Мосю Милфльор не е ли женен? — Той не само че е женен, но има и две любовници. Но е французин — това е различно.

— Херцог Ди Кастелоти не е французин. Той е италианец.

— Но е херцог. Това също е различно.

— Така ли? Дали и херцогинята е съгласна?

— Ако се съди по това, което херцогът твърди, че е научил от херцогинята, явно е съгласна. Банята ми готова ли е?

Като придържаше завивката към себе си, той се заклатушка от леглото към ваната и влезе вътре. Пусна завивката и седна бързо, но все пак недостатъчно бързо.

— Enorme! — възкликна прислужницата и се прекръсти.

— Cést tout — отвърнах аз. — Merci bien . — Тя сведе очи, изчерви се и се изниза от стаята.

Щом вратата се затвори след, Джейми се отпусна във ваната. Като се имаше предвид колко усилия бяха нужни, за да се напълни тази вана, редно беше човек да ѝ се наслади. Брадясалото му лице изрази крайна наслада, докато той се потапяше все повече в димящата вода и кожата му се зачервяваше. Беше затворил очи, влага лъщеше по високите широки скули и по вдлъбнатините под очите.

— Сапун? — попита с надежда и отвори очи.

Взех един калъп и му го подадох, после седнах до ваната. Гледах го как се сапунисва прилежно, подавах му изтривалката и пемзата, с която усърдно изтърка лактите и петите си.

— Джейми — рекох накрая.

— Да?

— Не искам да оспорвам методите ти и се разбрахме, че може да си позволиш някои волности, но… ти наистина ли трябваше да…

— Какво, сасенак? — Спря да се къпе и ме погледна настойчиво.

— Ами, да… — Бях се изчервила почти като него, но не заради топлата вода.

Една голяма мокра ръка легна на рамото ми и влагата бързо попи в тънкия ми ръкав.

— Сасенак, какво си мислиш, че съм направил?

— Ами… — Не можех да откъсна очи от белезите по бедрото му. Той се засмя, но като че ли не му беше особено забавно. — О, вие, що нямате вяра! — възкликна сардонично.

Отдръпнах се от ваната.

— Когато съпругът ти се прибере нахапан и надран, смърдящ на парфюм и признае, че е прекарал нощта в бардак…

— И добави, че само е гледал?

— Тези белези не са от гледане! — сопнах се и стиснах устни. Чувствах се като ревнива глупачка, но не ми пукаше. Бях се зарекла да приемам всичко спокойно, като светска жена, казвах си, че му имам пълно доверие и че това няма как да се избегне съвсем. Дори нещо да се беше случило…