Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Посегнах бавно да го докосна. Кожата на гърдите му беше влажна и топла. Опрях нокътя на показалеца си точно под зърното. После съвсем-съвсем леко го плъзнах нагоре-надолу, в кръг, и гледах как малкото зърно се издува сред къдравите червеникави косми.

Нокътят притисна малко по-силно, плъзна се надолу и остави лека червена следа по кожата му. Вече треперех цялата, но не се отдръпнах.

— Понякога искам да те яздя като див кон и да те опитомя. Мога да го направя, знаеш, че мога. Да те докарам до ръба и да те накарам да стенеш. Мога да те докарам до ръба на припадъка и понякога ми харесва, Джейми, наистина! И все пак често ми се иска — гласът ми пресекна и се наложи да преглътна, преди да продължа: — Искам да прегърна главата ти до гърдите си, да те люлея и приспя като дете.

Очите ми бяха така пълни със сълзи, че не виждах ясно лицето му; не виждах дали и той плаче. Ръцете му се стегнаха около мен и влажната му топлина ме обгърна като полъх на вятър.

— Клеър, ти наистина ме убиваш, дори без кинжал — прошепна той, заровил лице в косата ми. Наведе се, вдигна ме и ме понесе към леглото. После коленичи и ме остави сред смачканите завивки. — Сега ще легнеш с мен и аз ще направя с теб каквото трябва. И ако това ще е твоето отмъщение, вземи си го, защото душата ми е твоя до най-черните ѝ кътчета.

Кожата на раменете му беше топла от банята, но той затрепери като от студ, когато ръцете ми плъзнаха по врата му и го придърпах към себе си.

А когато най-сетне получих своето възмездие, наистина го залюлях в прегръдките си и галех полуизсъхналите кичури.

— А понякога — прошепнах му — ми се ще да влезеш в мен. Да мога да те скрия в себе си и да те пазя винаги.

Голямата му топла ръка се вдигна бавно от леглото и обгърна нежно и закрилящо малката издутина на корема ми.

— Ти го правиш, мила моя. Правиш го.

Усетих го за първи път, докато лежах в леглото на следващата сутрин и гледах как Джейми се облича. Като леко пърхане, едновременно напълно познато и съвсем ново. Джейми беше с гръб към мен, навлече дългата до коленете риза и изпъна ръце, за да нагласи гънките по раменете си.

Аз лежах неподвижно и чаках, надявах се да се случи отново. И се случи — този път като серия от едва доловими бързо движения, като пукащи се в газирана течност балончета.

Внезапно си спомних за кока-кола; тази странна тъмна газирана американска напитка. Бях я опитвала веднъж, на вечеря у един американски полковник, който я сервира като деликатес — каквато и беше по време на войната. Продаваше се в дебели зеленикави шишета, заострени и с жлебове, леко прещипани в средата така, че напомняха женска фигура: със заоблена издутина точно под гърлото и друга, по-широка, в долната част.

Спомних си как милионите малки мехурчета се втурнаха в тясното гърло, когато отвориха бутилката. По-малки и по-фини от мехурчетата в шампанското, те се пръскаха весело във въздуха. Сложих много леко ръка на корема си, точно над утробата.

Усетих го. Не го усетих, както си го бях представяла, но определено усетих Някой. Чудех се дали всъщност бебетата нямат пол — въпреки физическите характеристики — до раждането, когато самият акт на излизане на белия свят ги определя завинаги като едно или друго.

— Джейми. — Той връзваше косата на тила си, събираше я в основата и я пристягаше с кожена връв. Беше свел глава и ме погледна усмихнат изпод вежди.

— А, събуди ли се? Рано е, любов моя. Поспи още малко.

Бях решила да му кажа, но нещо ме спря. Той нямаше да може да го усети все още. Не че това щеше да има значение, но имаше нещо интимно в тези първи усещания; втората ни обща тайна с детето. Първата беше знанието за съществуването му, за мен съзнателно, а за него — просто съществуване. Споделянето на това знание ни свързваше като кръвта, която течеше и в двама ни.

— Искаш ли да ти сплета косата? — Когато отиваше на пристанището, понякога ме молеше да сплета червената му грива заради силните ветрове. Винаги ме дразнеше, че щял да я натопи в катран като моряците, за да реши проблема веднъж завинаги.

Поклати глава и посегна за килта си.

— Не, днес ще посетя Негово Височество принц Чарлс. В къщата му наистина става течение, но не вярвам чак да ми вее косата. — Усмихна ми се и застана до леглото. Видя, че ръката ми е на корема, и сложи леко дланта си отгоре.

— Добре си, нали, сасенак? Вече не ти прилошава така, нали?

— Много по-добре съм. — Всъщност сутрешното гадене беше изчезнало, макар че понякога се завръщаше изневиделица. Не можех да понасям миризмата на пържено шкембе с лук и дори изхвърлих това популярно ястие от менюто на слугите, защото миризмата се прокрадваше от кухнята в подземието като призрак по стълбите и ме връхлиташе, щом отворех вратата на салона.