Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Пригладих мокрото петно на ръкава си, студът се просмукваше през него. Опитах се да заговоря по-лековато:

— Или може би това са белези от достойната битка, която си водил в името на честта си? — Лековатият тон не ми се удаде. Трябваше да призная, че прозвуча доста ехидно, но вече не ми пукаше.

Джейми присви очи и като че ли щеше да отвърне. Пое си дъх, после явно размисли и рече спокойно:

— Да. — Взе да рови между краката си, накрая извади сапуна и ми го подаде. — Ще ми помогнеш ли да си измия косата? Негово Височество ме оповръща в каретата на връщане.

Поколебах се, но приех маслинената клонка, поне засега.

Усещах солидната извивка на черепа му под гъстата сапунисана коса и издутините на белега на тила му. Забих здраво пръсти в мускулите на врата и той се отпусна в ръцете ми.

Сапунените мехури се стичаха по влажните, сияещи извивки на раменете му, а ръцете ми ги следваха и разнасяха хлъзгавината, докато пръстите ми сякаш заплуваха по кожата му.

Той наистина беше огромен. Понякога забравях за това, докато не го видех отдалеч как се извисява над по-дребните мъже и за пореден път се смайвах от грацията и красотата на тялото му. Но сега беше седнал, със свити почти до брадичката колене, а раменете му изпълваха ваната на ширина. Наведе се напред, за да ми помогне, и разкри ужасните белези по гърба си. Дебелите червени подутини, коледният подарък от Джак Рандал, пресичаха по-старите тънки белези от камшика.

Докоснах ги внимателно със свито сърце. Бях ги виждала съвсем пресни, бях го виждала докаран до ръба на лудостта от мъчения и тормоз. Но го излекувах и той се бори с всички сили на благородното си сърце, за да се съвземе отново и да се върне при мен. Обзета от нежност, отметнах косата му настрани и го целунах по врата.

Изправих се внезапно, той усети движението ми и извърна глава.

— Какво има, сасенак? — попита тихо, почти сънливо от доволство.

— Нищо. — Взирах се в тъмночервените петна по врата му. Сестрите от Пембрук обикновено ги криеха с шарени шалчета на сутринта след срещи с войници от близката база. Смятах, че тези шалчета по-скоро привличат вниманието, отколкото да скриват нещо.

— Нищо. — Посегнах към каната на поставката. Тя беше близо до прозореца и водата в нея беше леденостудена. Застанах зад Джейми и я излях на главата му.

Бързо прибрах полите на нощницата си, за да избегна вълната, който се плисна от ваната. Той започна да плюе трескаво, но беше твърде шокиран, за да изрече думите, които се бяха събрали на устните му.

— Само си гледал, значи? — попитах студено. — Значи не си се позабавлявал и ти, така ли, нещастнико?

Той се хвърли отново във ваната толкова силно, че разплиска вода по каменния под и се извърна да ме погледне.

— Какво очакваш да кажа? Искаш ли ти да се мотаеш с тях? Да, направих го! Колкото да ме заболят топките. И достатъчно, за да ми призлява от мисълта, че съм докосвал една от ония курви.

Той отметна мократа коса от очите си и се втренчи в мен.

— Това ли искаше да знаеш? Сега доволна ли си?

— Не съвсем. — Лицето ми пламтеше, притиснах буза до леденото стъкло на прозореца и вкопчих ръце в перваза.

— Значи, който погледне жена с похот, значи вече е прегрешил в сърцето си. Ти така ли го виждаш?

— А ти така ли го виждаш?

— Не — отвърна рязко. — Не. А какво щеше да правиш, ако бях легнал с курвата, сасенак? Ще ме зашлевиш? Ще ме изгониш от спалнята си? Няма да ме пускаш в леглото си?

Обърнах се и го погледнах.

— Щях да те убия — процедих през зъби.

Веждите му се стрелнаха нагоре, а устата му зина от смайване.

— Да ме убиеш? Господи, ако аз те хвана с друг мъж, ще убия него. — Замълча и ъгълчето на устата му леко потрепна. — Няма да съм много доволен от теб, но все пак ще убия него.

— Типично по мъжки. Винаги пропускате главното.

Той изсумтя.

— Така ли? Значи не ми вярваш. Искаш ли да ти докажа, че не съм бил с жена през последните няколко часа? — Той се изправи, водата се спускаше по дългите му крака. Светлината от прозореца озари червеникавозлатните косми по тялото му и парата, която се вдигаше на струйки от него. Приличаше на току-що излята златна фигура. Погледнах за миг надолу.

— Ха! — възкликнах с възможно най-много ехидност.

— От горещата вода е — рече той и излезе от ваната. — Не се тревожи, няма да трае дълго.

— Ти така си мислиш.

Лицето му се изчерви още повече и ръцете се свиха неволно в юмруци.

— Няма оправия с теб, нали? Господи, цяла нощ се разкъсвах между отвращението и агонията. Бях подиграван, че не съм мъж, а когато се прибрах, ти ме тормозиш, че съм ти изневерил!