Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Той се озърна диво, забеляза дрехите си на пода до леглото и се хвърли към тях.

— Ето! — започна да търси колана си. — Ето! Ако похотта е грях, а ти ще ме убиеш заради греха ми, тогава давай, направи го! — Изправи се с кинжала си и ми го подаде с дръжката напред. Изпъна рамене, за да ми предостави огромните си гърди, и ме изгледа войнствено.

— Давай. Не искаш да се отметнеш от думите си, нали? Нали щеше да защитаваш честта си на съпруга?

Изкушението беше голямо. Стиснатите в юмруци ръце потрепваха до тялото ми, искаха да сграбчат кинжала и да го забият между ребрата му. Само мисълта, че въпреки цялата тази драматизация той определено няма да ми позволи да го пронижа, ме възпря. Чувствах се достатъчно нелепо и без да се унижавам повече. Извъртях се от него със свистене на коприна.

След миг чух как кинжалът падна на пода. Стоях неподвижно и се взирах през прозореца в задния двор. Нещо изстърга зад мен и аз погледнах неясните отражения в стъклото. Лицето ми беше размазан овал с ореол от рошава кестенява коса. Голата фигура на Джейми се носеше сякаш под вода — търсеше кърпа.

— Кърпата е на долната лавица в скрина — казах аз и се обърнах.

— Благодаря. — Той хвърли мръсната риза, с която беше започнал да се бърше, и посегна за кърпата, без да ме поглежда.

Обърса си лицето, после явно взе някакво решение и ме погледна. Видях вътрешната борба в изражението му и се почувствах, сякаш все още гледах отражението му в стъклото. Най-сетне разумът взе връх и при двама ни.

— Съжалявам — казахме едновременно. И се засмяхме.

Влагата от кожата му попи в тънката коприна, но не ме беше грижа.

След минути той мърмореше нещо в косата ми.

— Какво?

— На косъм беше — повтори и се отдръпна леко. — На косъм беше, сасенак, и се изплаших.

Озърнах се към кинжала, който лежеше забравен на пода.

— Изплашил си се? Никога не съм виждала по-неизплашен човек през живота си. Много добре знаеше, че няма да го направя.

— О, не това — усмихна се той. — Не мислех, че ще ме убиеш, макар че ти се искаше. Не… онези жени. Онова, което изпитах с тях. Не ги исках, наистина…

— Да, знам — отвърнах и посегнах към него, но той не спря. Отдръпна се, изглеждаше притеснен.

— Но… но похотта, предполагам, че така я наричат… тя беше… твърде подобна на онова, което понякога изпитвам към теб и… е, не ми се стори редно.

Извърна се, търкаше косата си с кърпата и гласът му беше приглушен.

— Винаги съм мислил, че ще е лесно да живееш с жена — каза тихо. — И все пак… искам да се хвърля в краката ти и да те боготворя — пусна кърпата и ме хвана за раменете — и в същото време искам да те принудя да коленичиш пред мен, да заровя ръце в косата ти, а устата ти да го прави… и искам и двете неща едновременно, сасенак. — Прекара ръце през косата ми и стисна здраво лицето ми.

— Изобщо не се разбирам! Или всъщност се разбирам. — Пусна ме и се извърна. Лицето му отдавна беше изсъхнало, но той взе кърпата от пода и продължи да бърше брадичката си. Наболата брада стържеше по лена. Гласът му още беше тих, едва го чувах. — Знаеш ли, разбрах някои неща след… Уентуърт. — Уентуърт. Където беше отдал душата си, за да спаси моя живот, и изстрада най-страшните мъчения, за да си я върне.

— Първо си мислех, че Джак Рандал е откраднал част от душата ми, но после разбрах, че е по-лошо. Всичко е било в мен през цялото време; той ми го показа, накара ме да се опозная. Това не мога да му простя и нека неговата душа гори в ада заради тоя грях!

Той свали кърпата и ме погледна. Лицето му беше изтощено, но очите грееха трескаво.

— Клеър, когато усещам крехките кости на шията ти под ръцете си и тънката кожа на гърдите ти… Господи, ти си ми жена, която обожавам и обичам с цялото си сърце, и все пак искам да те целуна толкова силно, че да нараня нежните ти устни и да видя белезите от пръстите си по кожата ти.

Той хвърли кърпата. Вдигна треперещите си ръце пред лицето си, после много бавно ги отпусна на главата ми като за благословия.

— Искам да те държа като коте в пазвата си, любима, и все пак искам да разтворя със сила бедрата ти и да те блъскам като разгонен бик. — Пръстите му се свиха в косата ми. — Сам не се разбирам!

Отдръпнах глава да се освободя и отстъпих леко назад. Сякаш всичката ми кръв се устреми към кожата ми и през тялото ми премина ледена тръпка при тази мимолетна раздяла.

— Да не мислиш, че при мен е различно? Мислиш ли, че аз не изпитвам същото? — попитах. — Че понякога не ми се иска да те захапя така силно, че да вкуся кръвта ти, или да те дера, докато не закрещиш?