Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Раймон ме гледаше с любопитство.

— Мадона, да сте подразнили някак виконтесата? Тя е много ревнива жена; не търси за първи път помощта ми, за да се отърве от съперница, макар че за щастие ревността ѝ не трае дълго. На виконта много му шарят очите — ако ме разбирате, — винаги се появява нова съперница, която измества предишната от мислите ѝ.

Седнах неканена.

— Рамбо? — Опитах се да свържа името с някакво лице. После мъглата в главата ми се прочисти и разкри изискано облечено тяло и грозно кръгло лице, и двете обилно опръскани с енфие.

— Рамбо! — възкликнах аз. — Ами да, срещала съм го, но когато започна да ми гризе пръстите на краката, го зашлевих през лицето с ветрилото си.

— Понякога това е достатъчен повод за виконтесата — отбеляза мастър Раймон. — В такъв случай вероятно няма да последват други атаки.

— Благодаря — отвърнах сухо. — А ако не е била виконтесата?

Дребният аптекар се поколеба, присви очи заради силното обедно слънце, което грееше през отворените капаци зад мен. После взе решение, обърна се към каменната маса, където къкреха аламбиците му, и ми кимна да го последвам.

— Елате с мен, мадона. Имам нещо за вас.

За моя изненада той се пъхна под масата и изчезна. Тъй като не се върна, аз се наведох и надникнах. В огнището сияеше жарава, но от двете ѝ страни имаше празно пространство. А в стената под масата, скрит в сенките, тъмнееше отвор.

След кратко колебание, аз събрах поли и се наврях под масата след него.

От другата страна на стената имаше тясно помещение, в което можех да се изправя. Отвън сградата с нищо не издаваше присъствието му.

Две от стените бяха покрити с лавици под формата на пчелна пита и във всяка безупречно чиста клетка имаше череп на някакво животно. Ефектът беше поразителен и аз отстъпих назад. Празните очни кухини бяха втренчени в мен, а зъбите просветваха в приветствени усмивки.

Примигнах няколко пъти, преди да открия Раймон. Беше клекнал пред това изложение и приличаше на един от експонатите. Вдигна нервно ръце пред себе си, като ме гледаше, сякаш очакваше да се разкрещя или да се нахвърля отгоре му. Но аз бях виждала много по-страховити гледки от няколко излъскани черепа, затова тръгнах спокойно напред, за да ги разгледам.

Изглежда, имаше от всичко. Малки черепчета, на прилепи, мишки и земеровки — костта беше прозрачна, малките остри зъбки изглеждаха свирепи. Коне, от огромни першерони, с масивни, извити като ятагани челюсти, до черепи на магарета, които повтаряха в по-малък мащаб извивките на огромните черепи на впрегатните коне.

В тях имаше някакво очарование, така неподвижни и красиви, сякаш всеки череп бе съхранил есенцията на собственика си, сякаш очертанията на костта криеха призрака на плът и козина.

Посегнах и докоснах един от черепите. Не беше студен, както очаквах, а странно неутрален, сякаш изчезналата отдавна топлина все пак се спотайваше някъде наблизо.

Бях виждала да се отнасят по-непочтително с човешки останки; черепите на раннохристиянските мъченици бяха нахвърляни на купчини в катакомбите, а под тях стърчаха бедрени кости.

— Мечка? — попитах тихо. Огромен череп. Кучешките зъби бяха извити, за да могат да разкъсват, но кътниците бяха странно затъпени.

— Да, мадона. — Като видя, че не се страхувам, Раймон се отпусна. Ръката му закръжи около извивките на огромния череп. — Виждате ли зъбите? Звяр, който се храни с риба и месо — кутрето проследи дългия извит кучешки зъб и плоския кътник, — но и с горски плодове и корени. Те рядко гладуват, защото могат да ядат всичко.

Завъртях се бавно с възхищение, като докосвах по някой череп.

— Красиви са. — Говорехме тихо, сякаш да не ги събудим.

— Да. — Пръстите на Раймон също галеха дългите челни кости и проследяваха нежната дъга на скулата. — Те пазят същността на животното. Можеш да познаеш какво е само по черепа.

Обърна един от по-малките и посочи издутините отдолу, приличаха на тънкостенни балончета.

— Ето — ушният канал влиза тук, за да може звукът да отекне в черепа. Оттук и острият слух на плъха, мадона.

— Tympanic bullae — кимнах аз.

— А? Не знам добре латински. Аз сам… си измислям имена за тези неща.

— А тези? — Посочих нагоре. — Те са специални, нали?

— О, да, мадона. Това са вълци. Много стари вълци. — Свали един от черепите, държеше го с почтително внимание. Муцуната беше дълга и кучешка, с големи кучешки зъби и широки кътници. Сагиталният гребен се издигаше рязко от задната част на черепа, доказателство за силните мускули на врата, които някога е поддържал.