Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Обърнах се да намеря място за сядане и забелязах граф Сен Жермен в другия край на залата. Вероятно Джейми беше гледал него. Графът пък гледаше мен. Направо се беше втренчил, с усмивка на лицето. Това не беше обичайното му изражение и не му отиваше. Изобщо не ме беше грижа за този факт, но се поклоних възможно най-грациозно, после се врязах в тълпата от дами, като дърдорех за това-онова и старателно се опитвах да насочвам разговора към Шотландия и нейния крал изгнаник.

Общо взето, възможностите за реставрация на Стюартите не занимаваха френската аристокрация. Когато споменавах Чарлс Стюарт, обичайният отговор бе извъртане на очи и свиване на рамене. Въпреки настояванията на граф Map и други парижки якобити Луи упорито отказваше да приеме Чарлс в двора. А един беден изгнаник, който не се радва на благоразположението на краля, нямаше да бъде приет в обществото, за да завърже познанства с богати банкери.

— Кралят не е особено доволен, че племенникът му дойде във Франция, без да поиска неговото разрешение — каза графиня Дьо Брабант, когато повдигнах темата. — Чули краля да казва, че що се отнася до него, Англия спокойно можела да си остане протестантска — довери ми тя. — И ако вземе, че изгори в ада заедно с Джордж Хановер, още по-добре. — Сви съчувствено устни, тя беше добра женица. — Много съжалявам. Знам, че сигурно за вас и съпруга ви това е разочароващо, но… — Сви рамене.

Реших, че някак ще се справим с разочарованието, и продължих да ровя за още клюки в тази насока, но безуспешно. По всичко личеше, че якобитите са скучна тема.

— Топ за пешка — мърмореше по-късно Джейми, докато се приготвяхме да лягаме. Отново бяхме останали гости в двореца. Тъй като играта продължи след полунощ, а министърът не искаше и да чуе да се връщаме в Париж, ние бяхме настанени в малък апартамент — но малко по-луксозен от първия. Имаше пухено легло и прозорец към южната тераса.

— Топът, казваш? — плъзнах се в леглото и се протегнах със стон. — Шах ли ще сънуваш тази нощ?

Джейми кимна и така се прозина, че очите му се насълзиха.

— Да, със сигурност. Надявам се да не те изплаша, сасенак, ако бълнувам.

Краката ми ликуваха, че вече не са пристегнати в обувките и са освободени от наедряващата ми тежест, а кръстът ме наболяваше, но някак приятно, докато привикваше към хоризонталното положение.

— Ако щеш, изправи се на челна стойка — отвърнах с прозявка. — Тази нощ нищо няма да ме обезпокои.

Рядко съм била в такава голяма заблуда.

Сънувах бебето. Беше вече много голямо и риташе в издутия ми корем. Ръцете ми масажираха изопнатата кожа, опитваха да укротят суматохата вътре. Но въртенето продължаваше и както често става в сънищата, аз осъзнах, че това не е бебе, а змия, която се гърчи в корема ми. Превих се, свих колене и опипвах трескаво корема си, за да намеря главата на звяра, който се мяташе под кожата ми. Тя беше много гореща и вътрешностите ми се гърчеха и те като змии, хапеха и се мятаха, усукваха се една в друга.

— Клеър! Събуди се, жено! Какво става? — Тръскането и виковете най-сетне ме събудиха и аз огледах замаяна стаята. Бях в леглото и Джейми ме държеше за рамото, но змиите продължиха да се гърчат в корема ми и аз изстенах така силно, че притесних не само Джейми, но и себе си.

Той отметна завивките, обърна ме по гръб и се опита да изпъне коленете ми. Аз обаче упорито се свивах на топка, стисках се за корема и се опитвах да потисна острите пристъпи на болката.

Той ме зави и изтича от стаята, като спря само да грабне килта си от стола.

Аз бях изцяло погълната от агонията си. Ушите ми пищяха, а по лицето ми избиваше студена пот.

— Мадам? Мадам!

Отворих очи колкото да видя прислужницата на нашия апартамент. Гледаше ме трескаво, надвесена рошава над леглото. Джейми, полугол и още по-трескав, стоеше зад нея. Аз затворих очи и изстенах, но преди това видях как я сграбчи за раменете така силно, че къдриците ѝ съвсем се изплъзнаха от нощната шапчица.

— Губи ли детето? Губи ли го?

Изглеждаше много вероятно. Свих се със сумтене, сякаш да защитя огромната болка в мен.

В стаята се надигнаха много гласове, предимно женски, и много ръце ме побутваха и опипваха. Чух мъжки глас насред врявата. Не беше на Джейми, а на французин. По негова заповед няколко ръце ме хванаха за глезените и раменете и ме изпънаха на леглото.

Една ръка бръкна под нощницата и опипа корема ми. Отворих задъхана очи и видях мосю Флеш, кралският лекар, коленичил до леглото и смръщен в концентрация. Трябваше да съм поласкана от тази кралска услуга, но нямах възможност в момента. Болката като че ли се променяше; силата ѝ нарастваше, но ставаше някак постоянна и като че ли се движеше към по-ниска точка на корема ми.