Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Тези черепи не бяха мътнобели като другите, по тях имаше кафеникави петна и бяха по-излъскани.

— Вече няма такива зверове, мадона.

— Няма ли? Имате предвид, че са измрели? — Докоснах отново черепа. — А как се сдобихте с тях?

— Бяха в едно торфено поле, заровени на много стъпки под земята.

Погледнах ги по-внимателно и видях разликите между тях и по-новите черепи на стената. Тези животни са били по-големи от обикновени вълци, с челюсти, способни да разтрошат крака на бягащ лос или да разкъсат гърло на ранен елен.

Потреперих при допира, защото си спомних вълка, който бях убила пред затвора Уентуърт, и глутницата, която ме преследваше в ледения здрач преди почти шест месеца.

— Не обичате вълци, мадам? — попита Раймон. — И все пак мечките и лисиците не ви плашат? Те също са ловци, хранят се с плът.

— Да, но не с моята — отвърнах и му подадох древния череп. — Много по-симпатичен ми е нашият приятел лосът. — Потупах сърдечно дългия му нос.

— Симпатичен? — Меките черни очи ме гледаха с любопитно. — Странно чувство към една кост, мадона.

— Е… да — отвърнах леко смутена, — но те все пак не изглеждат само като кости. От тях добиваш впечатление за животното. Не са просто неодушевени предмети.

Беззъбата уста на Раймон се изви в широка усмивка, сякаш го бях зарадвала, но не каза нищо.

— Защо ги събирате? — попитах, внезапно осъзнала, че едва ли всички аптекари имат рафтове с животински черепи. Препарирани крокодили може би, но не и това.

Той сви добродушно рамене.

— Ами, те ми правят компания, докато работя. — Посочи претъпкания тезгях в ъгъла. — И макар че могат да ми кажат много неща, не са толкова шумни, че да привлекат вниманието на съседите. Елате. Имам нещо за вас.

Последвах го до висок шкаф в дъното на стаята.

Той не беше натуралист, определено не беше учен в смисъла, който аз влагах в този термин. Не си водеше бележки, не правеше скици, не записваше нищо, от което другите биха могли да се учат. И все пак имах странното усещане, че иска да ме научи на нещата, които знае. Заради симпатията ми към костите вероятно?

Шкафът беше изрисуван с някакви опашати и разкривени знаци, сред които забелязах пентаграми и кръгове. Кабалистични символи. Разпознах един-два благодарение на наученото от чичо Ламб.

— Интересувате се от Кабала? — Това би обяснило тайната лаборатория. Сред образованите французи и аристокрацията съществуваше силен интерес към окултното, но той се пазеше ревностно в тайна, за да не си навлекат гнева на Църквата.

За моя изненада Раймон се засмя. Дебелите пръсти с къси нокти натиснаха тук-там по шкафа, първо центъра на един символ, после опашката на друг.

— Не, мадона. Повечето кабалисти са доста неприятни, затова не търся често компанията им. Но знаците държат любопитните далеч от моя шкаф. Което, като се замислиш, не е никак малко, а се постига само с боя. Вероятно кабалистите все пак са прави, че в символите им се крие сила?

Усмихна ми се дяволито, когато вратата на шкафа се отвори. Той всъщност беше двоен, така че ако въпросните любопитни хора успееха да пренебрегнат символите и просто отвореха вратата, щяха да видят най-безобиден аптекарски шкаф. Но ако се натиснеше правилната последователност от скрити лостчета, вътрешните лавици се завъртаха и разкриваха дълбока ниша.

Той извади едно от малките чекмеджета, които опасваха нишата, и го изпразни в ръката си. Разрови съдържанието му, взе един голям бял кристал и ми го подаде.

— За вас е. За защита.

— Какво е това? Магия? — попитах цинично, като търкалях кристала в дланта си.

Раймон се засмя. Вдигна шепа над писалището и между пръстите му се посипаха малки цветни камъчета, които отскачаха от покритата с петна филцова попивателна.

— Може и така да се нарече, мадона. — Побутна с пръст един светлозелен кристал от купчината. — Те не съдържат повече или по-малко магия от черепите. Те са костите на земята и съдържат есенцията на матрицата, в която са създадени. Каквито сили има в нея, ще ги откриете и в тях. — Побутна една жълтеникава буца към мен. — Сяра. Смесете я с други дреболии, докоснете я със запалена клечка и ще се взриви. Барут. Това магия ли е или само природата на сярата?

— Предполагам, че зависи кого питате — отвърнах аз и той пак се усмихна.

— Ако решите да напуснете съпруга си, мадона, няма да останете гладна. Казах ви, че сте от занаята, нали?

— Съпругът ми! — възкликнах аз. Внезапно приглушеният шум от далечния магазин започна да добива смисъл. Чу се силен трясък, сякаш огромен юмрук се стовари на тезгяха, и дълбок тътнещ глас, който не търпеше никакви възражения, се надигна над шумотевицата.