Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Сега беше ред на Майка Хилдегард да се засмее.

— Е, мосю Фрейзър, поне слушате думите! — Тя взе нотните листа и видях как гърлото ѝ леко се издува над стегнатата панделка на воала. Сякаш си пееше тихичко, а големият ѝ крак потрепваше в ритъм.

Джейми седеше неподвижно на стола си, здравата му ръка лежеше върху осакатената на коляното му. Скосените сини очи гледаха с интерес и той не обръщаше никакво внимание на шума от болницата зад него. Пациенти крещяха, санитари и монахини си подвикваха нещо, близки виеха от мъка или ужас, а приглушеното тракане на метални инструменти отекваше в старите камъни на сградата, но нито Джейми, нито майка Хилдегард помръднаха.

Накрая тя отпусна надолу листите и го погледна. Очите ѝ блестяха. Внезапно беше заприличала на младо момиче.

— Мисля, че сте прав! Сега нямам време да го обмисля добре — озърна се към вратата, покрай която притича един санитар с голям вързоп марли, — но тук има нещо странно. — Потупа страниците на писалището си и ги подреди в спретната купчинка. — Колко странно!

— Майко, можете ли да го разгадаете чрез дарбата си? Вероятно ще е трудно, но имам причина да смятам, че това е шифър и езикът на посланието е английски, макар че текстът на песните е на немски.

Майка Хилдегард изсумтя тихо от изненада.

— Английски? Сигурен ли сте?

Джейми поклати глава.

— Не съм, но така предполагам. Бяха изпратени от Англия.

— Е, мосю — рече тя с извита вежда. — Вашата съпруга говори английски, нали? Предполагам, че ще се лишите от компанията ѝ, за да ми помогне да изпълня молбата ви?

Джейми също се усмихна леко. Озърна се към краката си, където мустаците на Бутон потрепваха, предвещавайки ръмжене.

— Съгласен съм, майко. Ако кучето ви не ме захапе за задника на излизане, съпругата ми е на ваше разположение.

И така, тази вечер, вместо да се върна в къщата на Джаред на Рю Тремулин, аз вечерях със сестрите на дългата маса в трапезарията на манастира и се върнах в покоите на майка Хилдегард, за да поработим.

Тя имаше три стаи. Външната беше обзаведена като всекидневна, и то доста разкошно. Все пак тук приемаше официалните посетители. Втората стая откровено ме изненада. Първо ми се стори, че в малкото помещение няма нищо друго, освен голям клавесин от сияещо орехово дърво, украсен с рисувана нацъфтяла лоза, която се виеше над абаносовите клавиши.

Когато се вгледах обаче, видях и мебели — до едната стена имаше лавици, пълни с книги за музика и ръчно подвързани ръкописи като онзи, който майка Хилдегард сега поставяше на пюпитъра на клавесина.

Тя ми даде знак да седна на стол пред малко писалище до стената.

— Там ще намерите хартия и мастило, милейди. Е, да видим какво ще ни каже тази музика.

Музиката беше написана на дебел пергамент и нотните линии бяха чисто начертани. Самите ноти и нотните знаци бяха изписани много старателно; явно това беше последното копие, беловата, а не чернова или набързо надраскана мелодия. В горната част на всяка страница имаше надпис „Селска песен”.

— Заглавието, както виждате, подсказва нещо простичко като народна песен — каза майка Хилдегард и посочи с костеливия си пръст страницата. — Все пак формата на композицията е съвсем различна. Вие четете ли ноти? — Едрата дясна ръка с големи кокалчета и къси нокти се спусна над клавишите с невероятна лекота.

Наведох се над черното рамо на майка Хилдегард и изпях първите три реда, като се постарах върху немското произношение. Тя спря да свири и се извърна да ме погледне.

— Това е основната мелодия. Тя се повтаря във вариации — но какви вариации! Знаете ли, виждала съм нещо подобно. Беше на един стар немец, Бах; той ми изпраща понякога свои неща… — Махна небрежно към лавицата с ръкописите.

— Нарича ги „изобретения” и те наистина са доста находчиви; едновременни вариации на две или три мелодии. Това — сви устни — е като неумела имитация на неговите неща. Всъщност бих се заклела, че… — започна да си мърмори и отблъсна ореховата пейка. Отиде до лавицата и прокара бързо пръст по редицата ръкописи.

Намери каквото търсеше и се върна на пейката с три подвързани ръкописа.

— Това са нещата на Бах. Те са доста стари, не съм ги поглеждала от години. Все пак съм почти сигурна… — Замълча, прелисти бързо страниците на коляното си, като поглеждаше от време на време към нотите на пюпитъра.

— Ха! — извика триумфално и вдигна нотите на Бах към мен. — Виждате ли?