Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

— По-добре е, отколкото при холандците — добави, като чешеше черната четина, която беше започнала да избива на челюстта му. — Ако корабът идва от пристанище, където се знае, че има зараза, проклетите холандци карат моряците да плуват голи до брега.

— Откъде си взимат дрехи на брега? — попитах аз.

— Не знам. Но и без това веднага се втурват към бардаците, така че не им трябват… Моля за извинение, мадам.

Стана и се приближи до прозореца.

— О, готвят се да запалят кораба. Като знам какъв е товарът му, най-добре да го извлекат далеч от пристанището.

За злочестия „Патагония” бяха закачени въжета, а няколко малки гребни лодки чакаха сигнал. Той беше даден от управителя на пристанището, чиито златисти ширити сияеха на светлината на залеза. Той извика нещо и размаха ръце над главата си като семафор.

Викът му беше подет от капитаните на гребните лодки и галерите и въжетата бавно се опънаха над водата, тя се завихри в спирали под греблата и плисъкът им отекна силно над притихналия пристан. Чуваха се единствено виковете от влекачите, докато тъмният корпус на обречения кораб проскърцваше, полюшваше се и се обръщаше по вятъра, а въжетата на мачтите простенаха, когато той се отправи на последното си пътуване.

Оставиха го в средата на залива, на безопасно разстояние от другите кораби. Палубите му бяха залети с газ, после oтвързаха въжетата на влекачите, лодките се отдалечиха, а дребната шишкава фигура на управителя на пристанището се надигна от мястото си в една от тях. Наведе се към друга седнала фигура, после се изправи с пламтяща факла в ръка.

Гребецът зад него се наведе назад, замахна и хвърли факлата. Тя се завъртя няколко пъти, огънят се сви до синкаво сияние и изчезна от поглед зад перилата на кораба. Управителят на пристанището не изчака да види резултата от действията си; седна и трескаво размаха ръце към гребеца, който натисна веслата и малката лодка се стрелна през черната вода.

Доста време не се случи нищо, но тълпата на пристанището чакаше притихнала. Виждах бледото отражение на лицето на Джейми — плаваше над моето в тъмния прозорец. Стъклото беше студено и бързо се замъгли от дъха ни; аз го избърсах с края на наметалото си.

— Ето там — каза тихо Джейми. Пламъкът се носеше зад перилата като малка синя ивица. После проблесна и към небето се стрелнаха оранжево-червени езици. Внезапен подскок — и огънят затанцува по напоените с газ перила, едно от платната припламна и лумна.

За по-малко от минута всички въжета по задната мачта се запалиха и главното платно се разгърна и пламна. След това огънят се разпространяваше твърде бързо и не успявах да го проследя, всичко като че ли лумна изведнъж.

— Сега — рече внезапно Джаред. — Да слизаме. Трюмът ще пламне след минута и това е най-подходящият момент да се измъкнем. Никой няма да ни забележи.

Беше прав. Когато излязохме предпазливо от кръчмата, двама мъже се появиха до него — моряци, въоръжени с пищови и харпуни, — но никой не ни забеляза. Всички бяха обърнати към залива, където надстройката на „Патагония” вече приличаше на черен скелет сред подскачащите пламъци.

Чуха се няколко пукания, в така близка последователност, че приличаха на автоматен откос, и мощна експлозия превърна центъра на кораба във фонтан от искри и горящи греди.

— Да вървим. — Джейми ме хвана здраво за ръката и аз не възразих. Следвахме Джаред, охранявани от моряците, измъквахме се от пристанището така крадешком, сякаш ние бяхме подпалили кораба.

Къщата на Джаред в Париж се намираше на Рю Тремулин. Това беше богаташки квартал с каменни къщи на три, четири или пет етажа, залепени една за друга. Тук-там някоя по-голяма се издигаше сред собствен парк, но общо взето някой по-атлетичен обирджия спокойно можеше да скача от покрив на покрив.

— Мфф — беше единственият коментар на Мърто, щом видя къщата на Джаред. — Аз ще си намеря друго жилище.

— Щом не щеш свестен покрив над главата, иди да спиш в конюшнята — предложи Джейми и се ухили на намусения си кръстник. — Ще пратим лакея да ти донесе кашата на сребърен поднос.

Вътре къщата беше обзаведена удобно и елегантно, макар по-късно да осъзнах, че е спартанска в сравнение с домовете на повечето благородници и буржоа. Предположих, че това се дължи донякъде на липсата на домакиня: Джаред не беше женен и все пак не личеше да му липсва жена.

— Е, той има любовница, разбира се — обясни ми Джейми, когато започнах да го разпитвам за личния живот на братовчед му.