Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Той кимна, търпелив като учител, който си има работа с малоумно дете.

— Аха, добре. Щом е тъй, тогава ела тук, седни и пий вино с мен, докато Джаред се върне. Иначе… — Замълча и издиша така силно, че кичурите над челото му се разлюляха. — Иначе иди на кея, пълен с моряци и търговци, които смятат, че жените носят лош късмет на всеки кораб и вече са пуснали мълвата, че ти си донесла проклятието на кораба на Сен Жермен, и им кажи какво трябва да правят. Ако имаш късмет, ще са достатъчно уплашени от теб, за да не те изнасилят, преди да ти прережат гърлото и да те хвърлят в морето, а след това и мен. Ако Сен Жермен не те удуши лично, разбира се. Видя ли му мутрата?

Върнах се до масата и седнах малко рязко. Коленете ми трепереха.

— Видях я. Но дали би могъл да…

Джейми вдигна вежди и бутна чаша вино по масата към мен.

— Да, би могъл и ще го направи, ако смята, че ще му се размине. За бога, сасенак, ти му струваш почти годишна печалба! А не ми прилича на човек, който ще приеме философски подобна загуба. Ако не беше казала пред всички, че е едра шарка, няколко дискретни подкупа щяха да оправят работата. Според теб защо Джаред ни домъкна тук толкова бързо? Заради хубавото вино?

Устните ми се сковаха, сякаш наистина бях отпила витриол от каната.

— Да не казваш, че… съм в опасност?

Той се облегна и кимна.

— Вече схващаш. Джаред не искаше да те тревожи. Предполагам, че изтича да ни уреди някаква охрана, освен да види екипажа си. За него няма риск — всички го познават, а моряците и товарачите му са отвън.

Потърках настръхналите си предмишници. В огнището гореше хубав огън, в стаята бе топло и задимено, но аз мръзнех.

— Откъде знаеш какво може да направи граф Сен Жермен? — Не се съмнявах в думите му — добре помнех злобния черен поглед на графа, — но се чудех доколко го познава.

Джейми отпи от виното, направи физиономия и го остави.

— Първо, той се слави като безмилостен… и други неща. Чувал съм за него, когато живеех в Париж, макар че не бях го срещал. Джаред вчера ме предупреди, че той е главният му конкурент тук.

Облегнах лакти на очуканата маса и опрях брадичка на дланите си.

— Май забърках голяма каша, нали? — попитах разкаяно. — Добро начало на бизнеса ти тук.

Той се усмихна, после стана и дойде зад мен, наведе се да ме прегърне. Още бях притеснена от тези разкрития, но се поуспокоих, когато усетих силното му тяло зад себе си. Той ме целуна леко по темето.

— Не се тревожи, сасенак. Мога да се грижа за себе си. Мога да се грижа и за теб — и ти ще ми позволиш. — В гласа му се долавяше усмивка, но и въпрос, затова кимнах и отпуснах глава на гърдите му.

— Ще ти позволя. Жителите на Хавър ще трябва да се оправят сами с едрата шарка.

Джаред се върна почти след час с почервенели от студа уши, но отворена яка и явно добри новини. Зарадвах му се.

— Всичко е наред — обяви той, усмихнат. — Само скорбут и обичайните простуди на борда. Няма шарка. — Огледа стаята, потърквайки ръце. — Къде е вечерята?

Бузите му бяха порозовели от вятъра и изглеждаше ведър и способен. Явно проблемите с готови на убийство конкуренти бяха ежедневие за него. „И защо не? — помислих си цинично. — Той е проклет шотландец все пак.”

Сякаш в потвърждение, Джаред поръча вечеря и изпрати да донесат отлично вино от собствения му склад, после продължи прекъснатия разговор с Джейми относно житието и битието на френските търговци.

— Разбойници — рече той. — Всеки от тях би ти забил нож в гърба. Мръсни крадци. Не им вярвай изобщо. Половината в предплата, другата половина при доставката, и никога не отпускай вересия на благородник.

Въпреки уверенията му, че е оставил двама души на пост, аз бях доста нервна и след вечерята се настаних до прозореца да гледам движението по кея. Не че наблюдението ми щеше да е от голяма полза; всеки втори човек долу ми приличаше на убиец.

Над пристанището се събираха облаци, пак щеше да вали сняг. Платната пърхаха силно на вятъра и тракането на рейките почти заглушаваше виковете на товарачите.

Пристанището засия в приглушено зелено, когато залязващото слънце се потопи във водата под облаците.

После притъмня, шумотевицата утихна, товарачите с ръчните колички изчезнаха по улиците към града, а моряците — в осветените врати на кръчмите. Все пак кеят не остана съвсем пуст, пред злочестия „Патагония” се беше събрала малка тълпа. Мъже с униформи образуваха кордон около трапа; явно за да не може никой да се качи на борда или да свали товара му. Джаред ни обясни, че позволили на здравите членове на екипажа да слязат на брега, но не и да вземат нещо от кораба, с изключение на дрехите на гърба си.