Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Болният беше стоварен близо до вратата, върху купчина слама. Носачите се провряха покрай мен, когато влязох, нетърпеливи да се отдалечат.

Приближих се предпазливо до него и спрях на няколко крачки. Той изгаряше в треска, кожата му беше тъмночервена и покрита с бели обриви. Стенеше и мяташе глава, напуканите му устни се движеха, сякаш в търсене на вода.

— Дайте ми малко вода — казах на един от моряците, които стояха наблизо. Той, нисък и мускулест тип с брада, оформена с катран на кичури, ме гледаше, сякаш бях внезапно проговорила риба.

Обърнах му гръб, коленичих до болния и отворих мръсната му риза. Миришеше ужасно; вероятно не беше особено чист поначало, но освен това го бяха оставили да лежи в собствените си нечистотии от страх да се доближат до него. Ръцете му бяха относително чисти, но обривите по гърдите и корема бяха по-големи, а кожата пареше при допир.

След малко Джейми се появи, придружен от Джаред. С тях беше дребен човек с форма на круша и обшит със сърма официален жакет, както и други двама — един благородник или богат буржоа, ако се съди по дрехите му, и висок слаб индивид, явно моряк, ако се съди по тена му. Сигурно беше капитанът на заразения кораб.

Защото корабът наистина беше заразен. Бях виждала много пъти едра шарка в някои по-нецивилизовани части на света, където чичо Ламб, изтъкнат археолог, ме водеше в детството ми. Този човек не беше пикал кръв, което понякога се случваше, ако болестта засегне бъбреците, но иначе имаше всички типични симптоми.

— Опасявам се, че е едра шарка — казах аз.

Капитанът на „Патагония” изстена измъчено, пристъпи към мен с разкривено лице и вдигната, сякаш да ме удари, ръка.

— Не! Глупава жено! Salope! Femme sans cervelle! [4] „Кучко! Жена безмозъчна!” (фр.) — Бел. прев. Да не искаш да ме съсипеш?

Последната дума потъна в гъргорене, защото Джейми го стисна здраво за гърлото. С другата ръка усука в юмрук предницата на ризата му и го вдигна от пода.

— Бих искал да се обръщаш към съпругата ми с уважение, мосю — каза той доста кротко. Капитанът, който беше станал лилав, успя да кимне и Джейми го пусна. Онзи отстъпи крачка назад, хриптейки, скри се зад придружителя си и започна да разтрива гърлото си.

Тантурестият чиновник се наведе любопитно над болния, като държеше пред носа си голям сребърен помандър, окачен на верижка. Отвън шумът затихна значително, защото тълпата се бе отдръпнала от вратите, за да пропусне още една носилка.

Болният пред нас внезапно седна и дребният чиновник едва не се стовари върху него от уплаха. Болният огледа диво склада, после прибели очи и падна назад върху сламата като пронизан от копие. Не беше, но резултатът бе същият.

— Мъртъв е — обявих аз, съвсем ненужно.

Чиновникът, възвърнал осанката и помандъра си, отново се приближи, огледа внимателно тялото, изправи се и каза:

— Едра шарка. Дамата е права. Съжалявам, мосю графе, но познавате закона.

Въпросният въздъхна нетърпеливо, озърна се намръщено към мен и се обърна към чиновника.

— Сигурен съм, че можем да го уредим, мосю Помпльомюс. Моля ви, да поговорим насаме… — Посочи към празната барачка на пазача — малка, порутена постройка в голямата сграда. Благородник на вид и явно по произход, мосю графът беше строен, елегантен мъж с гъсти вежди и тънки устни. Цялата му осанка показваше, че е свикнал да постига своето.

Дребният чиновник обаче отстъпи назад, вдигнал отбранително ръце пред себе си.

— Не, мосю графе. Съжалявам, но е невъзможно …. Твърде много хора вече знаят за това. Новината сигурно се е разнесла по пристанището. — Той се озърна безпомощно към Джейми и Джаред, после махна към вратите на склада, където се виждаха главите на зяпачите. Следобедното слънце ги обрамчваше със златни ореоли.

— Не — повтори и пухкавото му лице доби твърдо изражение. — Бихте ли ме извинили, господа… мадам — добави след малко, все едно едва сега ме е забелязал. — Трябва да започна процедурата по унищожаването на кораба.

Капитанът промълви нещо задавено и се вкопчи в ръкава му, но чиновникът се освободи и забърза навън.

Атмосферата в склада беше доста тягостна, мосю графът и капитанът ме гледаха кръвнишки, а Джейми гледаше кръвнишки тях. Мъртвецът се взираше невиждащо в тавана на четиридесет стъпки отгоре.

Графът пристъпи с блеснал поглед към мен.

— Имате ли някаква представа какво направихте? — изръмжа той. — Предупреждавам ви, мадам, ще си платите за това!