Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Вдигнах се на лакът да огледам останките. Положението не беше съвсем зле, макар и критично. Очите му бяха присвити заради слънчевите лъчи, косата стърчеше във всички посоки като бодли на таралеж, но кожата му беше бяла и чиста, а ръцете стискаха здраво завивката.

Открехнах единия клепач, надникнах под него и казах закачливо:

— Има ли някой?

Другото око се отвори бавно, за да добави още един страховит взор към първото. Отпуснах ръка и му се усмихнах чаровно.

— Добро утро.

— Това, сасенак, не е сигурно — каза той и отново затвори очи.

— Имаш ли представа колко тежиш? — попитах разговорливо.

— Не.

Резкият отговор подсказваше, че не само не знае, ами и не му пука, но аз продължих:

— Някъде около сто килограма, предполагам. Колкото един приличен глиган. За нещастие нямаше как да те увеся с главата надолу на някое копие и да те отнеса в бараката за опушване.

Едно око се отвори отново и се вгледа замислено в мен, после в огнището в другия край на стаята. Ъгълчето на устата се изви в неохотна усмивка.

— Как ме сложи в леглото?

— Не съм. Не можах да те помръдна, затова просто те завих и те оставих до огнището. Посред нощ се съживи и пропълзя тук сам.

Той изглеждаше изненадан и отвори и другото око.

— Така ли?

Кимнах и се опитах да пригладя косата над лявото му ухо.

— О, да. Беше много целеустремен.

— Целеустремен? — Смръщи се, мислеше. После протегна ръце и ги събра под главата си. Изглеждаше смаян. — Не, няма как.

— Напротив. Два пъти.

Той присви очи към гърдите си, сякаш търсеше потвърждение на това невъзможно твърдение, после ме погледна.

— Наистина ли? Е, не е честно; нищо не помня. — Поколеба се, изглеждаше смутен. — Добре ли беше? Не съм направил някоя глупост, нали?

Тръшнах се до него и заврях глава в извивката на рамото му.

— Не бих го нарекла глупаво, но не беше много разговорлив.

— Слава богу! — отвърна той и гърдите му се разтресоха от смях.

— Ммм. Беше забравил всички думи освен „Обичам те”.

Пак се засмя, този път по-силно.

— О, тъй ли? Е, можеше и да е по-зле.

Пое рязко дъх и се сепна. Извърна се и подуши подозрително меката канелена туфичка под вдигнатата си ръка.

— Исусе! — Опита се да ме отблъсне. — Недей се навира в мен, сасенак. Воня като пукнал преди седмица глиган.

— И после накиснат в бренди — съгласих се аз и се примъкнах пак към него. — Как изобщо се… накваси така?

— Ами заради гостоприемството на Джаред. — Нагласи се на възглавниците с дълбока въздишка и ме прегърна през раменете. — Заведе ме да видя склада на пристанището. А пък там държи редки реколти, португалско бренди и ямайски ром. — Намръщи се леко при спомена. — С виното няма грижи, защото го опитваш и плюеш на пода. Но не можехме да хабим така бренди. Освен това Джаред рече, че трябва да се стече по гърлото, за да му се насладиш.

— И ти на колко се наслади? — попитах любопитно.

— Изгубих им бройката на средата на втората бутилка. — Точно тогава църковната камбана започна да бие; призоваваше за утринната служба. Джейми рязко изправи гръб и се втренчи в прозореца, озарен от слънцето.

— Господи, сасенак! Кое време е?

— Сигурно около шест — отвърнах объркана. — Защо?

Отпусна се леко, но не легна.

— О, добре тогава. Изплаших се, че е обедната служба. Съвсем изгубих представа за времето.

— Предполагам. Какво значение има?

Той отметна завивките и стана. Олюля се леко, но запази равновесие, а ръцете му полетяха към главата, за да се уверят, че е добре закрепена.

— Ох — изпъшка и добави: — Имаме среща тази сутрин на пристанището, в склада на Джаред. И двамата.

— Така ли? — Станах от леглото и посегнах към нощното гърне отдолу. — Ако възнамерява да те довърши, едва ли ще иска свидетели.

Главата на Джейми се подаде от яката на pизатa с вдигнати вежди.

— Да ме довърши?

— Ами повечето ти роднини като че ли искат да убият или теб, или мен. Защо Джаред да е изключение? Струва ми се, че вече почти успя да те отрови.

— Много смешно, сасенак — отвърна Джейми сухо. — Имаш ли свястна рокля?

По време на път носех непретенциозна сива вълнена рокля, с която се сдобих от монаха, който отговаряше за благотворителността в абатството, но имах и роклята, с която бях избягала от Шотландия — подарък от милейди Анабел Макранох. Красиво светлозелено кадифе, с което изглеждах малко бледа, но беше достатъчно изискано.

— Да, стига да няма твърде много петна от солената вода.

Коленичих пред малкия си пътнически сандък и извадих кадифената рокля. Джейми клекна до мен, за да отвори сандъчето с лекарствата. Огледа шишенцата, кутийките и билките, увити в парченца плат.