Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Не беше невъзможно, но тъкмо щяхме да тръгваме за Италия, когато чичото на Джейми, Алегзандър, абат на „Света Ана”, ни повика в кабинета си.

— Получих вест от Негово Величество — обяви той направо.

— От кого по-точно? — попита Джейми. Леката семейна прилика между двамата се засилваше от позата им: седяха с изправен гръб и изпънати рамене. При абата тази поза се дължеше на вроден аскетизъм, при Джейми — на прясно заздравелите рани, които не искаше да опира в дървената облегалка на стола.

— Негово Величество крал Джеймс — отвърна чичо му и леко се смръщи към мен. Аз се стараех да изглеждам невъзмутима; присъствието ми тук беше знак на доверие от негова странa и не исках да го изгубя. Той ме познаваше едва от шест седмици, от деня след Коледа, когато се появих на портите му с Джейми, който бе полумъртъв заради мъченията в затвора. След това абатът ме поопозна и започна да ми се доверява. От друга страна, бях англичанка. А английският крал се казваше Джордж, а не Джеймс.

— Така ли? Нима няма нужда от преводач? — Джейми още беше слаб, но работеше с братята в конюшните и на нивите на абатството и лицето му си бе възвърнало обичайния здрав тен.

— Има нужда от верен слуга — и приятел. — Абат Алегзандър почука с пръсти по сгънатото писмо на писалището му, печатът с герб беше разчупен. Абатът сви устни, погледна племенника си, после отново към мен.

— Това, което ще ви кажа сега, е поверително — рече строго. — Скоро всички ще го научат, но засега… — Опитах се да изглеждам дискретна и достойна за доверие; Джейми само кимна с леко нетърпение.

— Негово Височество принц Чарлс Едуард е напуснал Рим и ще пристигне във Франция до седмица — каза абатът, като наведе се леко напред, сякаш да наблегне на важността на новината.

Тя наистина беше важна. Джеймс Стюарт беше направил неуспешен опит да си върне трона през 1715 година — необмислена военна операция, която се бе провалила почти веднага заради липса на подкрепа. Оттогава, според Алегзандър, изгнаникът Джеймс Шотландски работеше неуморно, пишеше постоянно до другите монарси и особено на братовчед си Луи, крал на Франция, за да намери подкрепа за претенциите си към трона на Шотландия и Англия, както и някакво положение за сина си, принц Чарлс, наследник на същия трон.

— Неговият братовчед, крал Луи, остава притеснително глух за тези съвсем законни искания — каза абатът и се намръщи на писмото, сякаш то беше Луи. — Ако вече е осъзнал отговорностите си в това отношение, това ще е повод за обединение на всички, които тачат свещеното право на кралската власт.

Иначе казано, якобитите, поддръжниците на Джеймс. Един, от които беше и абат Алегзандър, с рождено име Алегзандър Фрейзър от Шотландия. Джейми ми беше казал, че той води редовна кореспонденция с краля и е във връзка с всички негови поддръжници.

— Той е на удобно място — обясни ми Джейми, докато обсъждахме предстоящото начинание. — Папската пощенска система прекосява Италия, Франция и Испания по-бързо от почти всички други. Папските куриери не са възпрепятствани от служителите на митниците, затова писмата, които те носят, рядко биват отваряни.

Джеймс Шотландски, изгнаник в Рим, беше подкрепян от папата, който се надяваше католическата монархия да бъде възстановена в Англия и Шотландия. Затова голяма част от личната поща на Джеймс се разнасяше от папски куриери — и преминаваше в ръцете на верните му поддръжници сред клира, като абат Алегзандър от „Света Ана”, който се свързваше с поддръжниците на краля в Шотландия, и така се избягваше рискът писмата да се изпращат направо от Рим към Единбург и Северна Шотландия.

Гледах Алегзандър с интерес, докато обясняваше важността на посещението на принц Чарлс във Франция. Той беше набит човек, висок горе-долу колкото мен, тъмен и значително по-нисък от племенника си, но се взираше в него с леко скосени очи, които излъчваха остър ум и талант да разчита скрити мотиви, с който се отличаваха всички познати ми Фрейзър.

— Е — добави той и погали гъстата си тъмна брада, — не мога да кажа дали Негово Височество е във Франция по покана на Луи, или отива неканен, от името на баща си.

— Това е съществена разлика — отбеляза Джейми и вдигна скептично вежда.

Чичо му кимна, сред гъстата брада бавно се появи лукава усмивка.

— Вярно, момко — отвърна той и родният шотландски акцент се появи за миг сред официалния английски. — Съвсем вярно. И точно тук е вашата роля, ако пожелаете.