Диана Гэблдон - Сборник В капана на времето. Том I

Беше нежен и бавен, спираше да ме целуне силно и започваше отново при мълчаливия ми подтик. Спуснах леко ръце по гърба му, внимавах да не докосна заздравяващите белези. Дългите мускули на бедрото му потрепериха до моето, но той се сдържаше, не искаше да се движи твърде бързо.

Вдигнах хълбоци към него, за да проникне по-дълбоко.

Той затвори очи и челото му се сбърчи леко в концентрация. Отвори уста и се задъха.

— Не мога… О, Господи, не мога. — Задникът му внезапно се стегна под ръцете ми.

Въздъхнах от удоволствие и го придърпах силно към себе си.

— Добре ли си? — попита след малко.

— Няма да се счупя, спокойно — усмихна се аз.

Той се изсмя дрезгаво.

— Ти сигурно няма, сасенак, но аз може да се счупя. — Придърпа ме към себе си и притисна буза в косата ми. Вдигнах завивката и я подпъхнах под раменете му, за да създам около нас топъл джоб. Топлината на огъня още не беше успяла да стигне до леглото, но ледът по прозореца се топеше и се превръщаше в сияещи диаманти.

Лежахме известно време така, слушахме пропукването на дървата в огнището и тихите шумове в хана, докато гостите се пробуждаха. Някой се провикваше от балконите във вътрешния двор, копита трополяха по покритите с киша камъни, от време на време квичаха и прасенцата, които гостилничарката гледаше зад печката в кухнята.

— Съвсем по френски, нали? — казах с усмивка, защото чух караница от долните етажи — добродушна свада между съпругата на ханджията и местния търговец на вино.

— Копеле на сипаничава курва — отбеляза женският глас. — Брендито миналата седмица имаше вкус на конска пикня.

Нe ми трябваше да ги виждам, за да си представя вдигането на рамото, което тя получи в отговор.

— Откъде знаете, мадам? След шестата чаша всичко има един и същи вкус, нали?

Леглото се разтресе леко, защото и Джейми се засмя. Той вдигна глава от възглавницата и подуши доволно аромата на пържена шунка, който се просмукваше през пукнатините в дъсчения под.

— А тъй, това е Франция — съгласи се той. — Храна, пиячка и любов. — Потупа ме по голия хълбок, преди да го завие с намачканата нощница.

— Джейми — казах тихо, — а ти радваш ли се? За бебето? — Той беше беглец, не можеше да се върне в дома си и бъдещето му във Франция беше неясно. Щеше да е съвсем разбираемо, ако не изгаря от желание да се нагърбва с още задължения.

Той помълча, прегърна ме по-силно, после въздъхна и каза:

— Да, сасенак. — Ръцете му плъзнаха надолу и нежно погалиха корема ми. — Радвам се. Горд съм като жребец. Но и ужасно ме е страх.

— Заради раждането ли? Всичко ще е наред. — Разбирах тревогата му; майка му беше умряла при раждане, раждането и усложненията след него бяха основната причина за смъртност сред жените по това време. Все пак аз нямах намерение да се подлагам на онова, което тук минаваше за медицински грижи.

— Да, за това… и за всичко — рече той тихо. — Искам да те защитя, сасенак — да те покрия като наметало и да опазя теб и детето с тялото си. — Гласът му беше тих и дрезгав, леко напрегнат. — Бих направил всичко за теб… и все пак… мога нищо да направя. Колкото и да съм силен, колкото и да го искам; не мога да мина заедно с теб през това… нито да ти помогна. Като си помисля какво може да стане и аз ще cъм безсилен да го спра… да, страх ме е, сасенак.

— И все пак — обърна ме към себе си и обхвана нежно едната ми гърда с ръка, — като си представя моето дете на гърдите ти… чувствам как се издувам като сапунен мехур и ще се пръсна от радост.

Притисна ме към себе си и аз го прегърнах с всички сили.

— О, Клеър, ти ще ми разбиеш сърцето, толкоз те обичам.

Поспах малко и се пробудих бавно, чувах звъна на църковната камбана от близкия площад. Наскоро напуснала абатството, където ритъмът на деня бе отбелязван от камбанен звън, аз автоматично се озърнах към прозореца, за да преценя силата на светлината и кое време е. Ярка, чиста светлина, а по стъклото нямаше лед. Значи камбаната биеше за обедната молитва, беше пладне.

Протегнах се, наслаждавайки се на прекрасната мисъл, че не е нужно да ставам веднага. Заради бременността бях изморена, а пътуването ме беше изтощило още повече, затова дългата почивка ми бе особено нужна.

По пътя беше валяло сняг, защото зимните виелици върлуваха по френския бряг. Все пак можеше да е и по-зле. Първо мислехме да идем в Рим, не в Хавър. А това означаваше три-четири седмици път в такова време.

Тъй като се налагаше да изкарва хляба ни в чужбина, Джейми се бе сдобил с препоръка за преводач на Джеймс Франсис Едуард Стюарт, крал на Шотландия в изгнание — или просто Шевалие Сен Жорж, претендент за трона, както щете го наречете — и ние бяхме решили да се присъединим към двора на Претендента близо до Рим.